— Нищо. Няма значение.
Мери се изправи. Направи две крачки и застана пред решетките. Прегърна с две ръце металните пръчки и погледна оттатък. Койотът стоеше неподвижно по средата на помещението, прострял половината от коженото яке на Джони Маринвил пред себе си, и не сваляше поглед от писателя, сякаш го бяха хипнотизирали.
— Мислите ли, че е избягал? — попита я Ралф. Мислите ли, че синът ми се е спасил, госпожо?
— Не съм „госпожо“, а просто Мери, и нямам представа. Иска ми се да вярвам, че се е спасил, в това можеш да си сигурен. Мисля, че има голяма вероятност да е успял.
„Стига да не се е сблъскал по пътя с ченгето“ — уточни сама за себе си Мери.
— Да, и аз така смятам. Нямах си и представа, че взема толкова насериозно молитвите — сподели Ралф. Говореше, все едно се извиняваше; на Мери това й се стори любопитно. — Мислех, че вероятно… не знам… че е някаква временна мания. Но май не изглеждаше като временна мания, как мислите?
— Не — съгласи се Мери, — не изглеждаше.
— Какво си ме зяпнал, Мурджо? — обърна се Маринвил към койота. — Разпра ми якето, какво повече искаш? Или не щеш да се признаеш за изигран? — Той погледна по посока на Мери. — Знаете ли, ако някой от нас можеше да се измъкне от килията, нищо чудно тази ходеща кофа да подвие оп…
— Ш-шт! — прекъсна го Билингзлй. — Някой се качва по стълбите!
Койотът също беше чул стъпките. Откъсна поглед от Маринвил и с ръмжене се извърна към вратата. Стъпките се приближаваха, най-накрая стигнаха площадката на етажа и утихнаха. Мери изгледа с крайчеца на окото си Ралф Карвър, но скоро отмести поглед встрани: безумното съчетание от надежда и страх, което се четеше по лицето му, й действаше обезсърчително. Тя самата беше изгубила мъжа си и едва сега си даваше сметка колко тежко ще преживее раздялата. Какво ли остава на човек, който вижда как цялото му семейство бива отнесено в небитието в разстояние на някакъв си следобед?
Вятърът се усили и злобно засвири из улуците. Койотът изви врат и неспокойно погледна през прозорците. Наядените му уши щръкнаха и той направи няколко крачки към вратата.
— Сине! — извика отчаян Ралф. — Сине, ако си ти, недей си помисля да влизаш! Оня звяр е застанал точно пред вратата!
— На какво разстояние? — попита момчето. Беше неговият глас. Направо удивително. Но не толкова, колкото хладнокръвието, с което беше задало въпроса си. Мери започваше да гледа с други очи на християнските молитви.
Ралф гледаше като ударен с мокър парцал, сякаш не можеше да разбере какво изобщо го питат. Писателят се оказа по-възприемчив.
— На метър и половина. Гледа право към вратата. Внимавай!
— Имам пистолет — похвали се момчето. — Мисля, че ще е най-добре да се приберете под леглата. Мери, дръпни се до стената, от страната на баща ми. Сигурен ли сте, че койотът е точно срещу вратата, господин Маринвил?
— Да. Ей, го на, моето приятелче Мурджо, наедряло, колкото прасе, два пъти по-грозно обаче. Стрелял ли си някога, Дейвид?
— Не.
— О, Боже — обърна очи към тавана Маринвил.
— Дейвид, недей! — извика Ралф. Лицето му се беше превърнало в маска на трагедиен актьор. Като че ли едва сега проумяваше какво предстои да се случи. — Бягай и търси помощ! Само да си отворил вратата и това чудовище ще те налапа като едното нищо.
— Няма — възрази синът му. — Направил съм си сметката, татко. Предпочитам да си имам работа с койота, отколкото с ченгето. Освен това имам ключ, мисля, че ще свърши работа. Прилича на онзи, който ченгето използваше.
— Аз за себе си съм съгласен — подкрепи го Маринвил. Всички да залягат. Ти брой до пет, Дейвид, и давай!
— Ще го убият заради теб! — изкрещя му насреща Ралф. — Готов си да пратиш момчето ми на смърт, само и само да си спасиш проклетия задник!
— Разбирам загрижеността ви, господин Карвър — намеси се между двамата Мери, но мисля, че ако не се измъкнем оттук, всички сме обречени.
— Брой до пет, Дейвид! — повтори Маринвил. Клекна на земята и се скри под нара.
Мери погледна вратата, даде си сметка, че килията й ще бъде право на прицела на момчето, и се убеди, че е било право, казвайки й да се отдръпне от страната на баща му. Може да е само на единайсет, но имаше повече мозък от нея.
— Едно — започна да нарежда момчето от външната страна на вратата. Мери усети страха в гласа му, но не можеше да го кори за това. Ни най-малко. — Две.
— Момче! — подвикна му Билингзли от килията си. — Слушай сега! Клекни ниско долу! Дръж пистолета в две ръце и бъди готов веднага да натиснеш спусъка! Стреляй нагоре, момче, нагоре! Койотът няма да те нападне в краката, ще скочи към врата ти! Разбираш ли ме?