— Да — отвърна му Дейвид. — Да, добре. Залегнал ли си, татко?
Ралф не беше залегнал. Стоеше прав до решетките на килията си. Зад белите черти на металните пръчки се подаваше подутото му лице, като препарирано от страх.
— Недей го прави, Дейвид! Забранявам ти да го правиш!
— Лягай долу, говедо! — тросна му се Маринвил изпод дървеното легло. Идеше му да изяде с очи бащата на Дейвид.
Мери споделяше чувствата му, но си каза, че Маринвил не е избрал правилната тактика. Жалко, човек очаква повече от известните писатели. От другите писатели поне; тя за този тук нямаше високо мнение. Човекът, който беше написал „Наслада“, навярно най-долната книга на двайсети век, сега, колкото и невероятно да изглеждаше, мръзнеше на пода в съседната килия. Нищо, че носът му беше станал на баничка и навярно никога нямаше да се оправи, той пак не се бе отърсил от навика си да се държи като господар с околните. Още малко и щеше да си поръча кафе на сребърен поднос.
— Баща ми залегнал ли е? — попита повторно момчето. Гласът му издаваше вече не само страх от койота, но и несигурност в самия себе си. Мери започваше да изпитва ненавист към баща му: все едно не го беше грижа да опъва нервите на сина си като струни на китара.
— Не! — изрева злобно Ралф. — Няма да залягам изобщо! Махай се далеч оттук! Намери телефон! Обади се на щатската полиция!
— Опитах с телефона на бюрото на господин Рийд — уведоми ги Дейвид. — Беше блокирал.
— Тогава опитай от друг! По дяволите, иди да намериш друг…
— Стига сте се правили на глупак, залягайте веднага — прошепна му Мери от мястото си. — Какво искате от него: да види в един ден как убиват сестра му и как родният му баща се хвърля нарочно срещу куршумите? Помогнете му с нещо и вие! Синът ви прави чудеса, влезте му в положението.
Ралф я изгледа. Бузите му бяха толкова пребледнели, че чак сияеха, затова пък отокът около лявото му око изглеждаше направо черен.
— Той е всичко, което ми остава — отговори й той също тъй тихо. — Това не го ли разбирате?
— Разбира се, че го разбирам, но сега залегнете под койката, господин Карвър!
Ралф пристъпи на крачка встрани от решетката, поколеба се за миг, но най-накрая се просна на колене и завря глава под леглото.
Мери насочи поглед към килията, от която се беше измъкнал Дейвид — Господи, какво напрежение беше, — и се увери, че възрастният ветеринар се е скрил под койката. Сините му очи, единственото нещо в него, което излъчваше младост, блестяха като брилянти в сянката.
— Дейвид! — извика Маринвил от мястото си. — Всички сме готови!
Гласът на момчето излъчваше подчертано недоверие:
— И баща ми ли?
— Под леглото съм — успокои го Ралф. — Сине, бъди внимателен. Ако… — Гласът му трепереше, но той успя да си наложи спокойствие. — Ако те докопа, дръж здраво пистолета и се опитай да го уцелиш в корема. — Изведнъж подаде глава изпод прикритието си, наново разтревожен. — Пистолетът зареден ли е? Сигурен ли си?
— Да, сигурен съм — рече Дейвид, сетне добави: — Койотът още ли е пред вратата?
— Да! — извика Мери.
В действителност звярът беше направил още една крачка напред. Беше свел глава към земята и монотонното му ръмжене силно напомняше шума на включен двигател. Всеки път, когато момчето се обадеше от другата страна на вратата, ушите му се наостряха, сякаш се опитваше да разбере нещо.
— Добре, клекнал съм — каза Дейвид. Мери усети още по-ясно трепета в гласа му. Каза си, че може би е на предела на психическите си сили. — Започвам да броя отначало. Като стигна до пет, гледайте да се скриете възможно най-далеч от вратата. Не… не искам да уцеля някого по погрешка.
— Не забравяй да стреляш нагоре — напомни му ветеринарят. — Не много, но нагоре. Става ли?
— Да, защото ще ми скочи. Няма да забравя. Едно… две…
Навън вятърът утихна за малко. Мери можеше да долови много отчетливо два различни звука: дебелото ръмжене на койота и туптенето на собственото си сърце. Животът й беше в ръцете на единайсетгодишно момче, въоръжено с пистолет. Ако Дейвид не улучеше целта или ако се паникьосаше и изобщо не стреляше, койотът най-вероятно щеше да го убие. А след това, когато маниакалното ченге се върнеше, те всички щяха да умрат.
— … Три… — вълнението в гласа на Дейвид го караше да прилича на обезумелия си баща. — Четири… пет.
Дръжката на бравата се завъртя.
2.
На Джони Маринвил му се струваше, че е попаднал обратно във Виетнам, където смъртта се въртеше в шеметна скорост и труповете винаги те сварваха неподготвен. Той не таеше големи надежди в момчето; подозираше, че ще изстреля всичките си куршуми по килиите, вместо да уцели Мурджо, и все пак нямаха на какво друго да разчитат. Също като Мери и той живееше с чувството, че ако не успеят да се измъкнат, преди ченгето да се е върнало, спукана им е работата.