Но момчето го изненада.
Най-напред с това, че не блъсна вратата широко, така че тя да се удари в стената и да му закрие полето за стрелба; с такава ловкост я отвори, сякаш я държеше вързана с въже. Дейвид беше клекнал на земята, облечен, но с все още зелено лице заради сапуна. Очите му се бяха ококорили, все едно се канеха да изхвръкнат. Вратата още не се беше отворила съвсем, когато той притисна с дясната си ръка лявата върху дръжката на револвера. Джони си каза, че оръжието е 45-ти калибър. Твърде тежко оръжие за дете. Дейвид го беше вдигнал на височината на гърдите си, с цев, обърната под малък ъгъл нагоре. Лицето му излъчваше тържествено спокойствие, дори известно старание.
Койотът навярно не бе очаквал вратата наистина да се отвори, нищо че беше слушал гласа на момчето през дъските, затова неволно отстъпи крачка назад, преди да присвие лапи и да се хвърли насреща му. Джони си каза, че именно тази неволна крачка подписа смъртната му присъда — тя даде на момчето нужното време да се окопити. Дейвид даде два изстрела — от мощния откат пистолетът се изкриви встрани, но той имаше време да го насочи към целта, преди да натисне спусъка повторно. В затвореното пространство на килиите гърмежите отекнаха болезнено в ушите на околните. В следващия миг койотът, който се бе отлепил от пода между първия и втория изстрел, блъсна Дейвид и го повали на земята.
Бащата на момчето изкрещя от ужас и изпълзя изпод прикритието си. Дейвид сякаш се бореше със звяра на площадката пред стълбите, но на Джони не му се вярваше койотът да е запазил много сили. Сигурен беше, че и двата куршума попаднаха по предназначение, пък и подът, и бюрото бяха оплискани в кръв.
— Дейвид! Дейвид! Гръмни го в корема! — викаше Ралф, заподскачал от безсилие и тревога из килията.
Вместо да стреля, момчето се отърси от тялото на койота, все едно се беше оплел в завивките след неспокоен сън. Изтегли крака изпод звяра и учудено се огледа. Цялата му тениска беше в кръв и животински косми. Пропълзя до стената и като се облегна на нея, успя да се изправи. Гледаше в ръцете си, сякаш не му се вярваше, че не е изпуснал пистолета при схватката.
— Нищо ми няма, татко, успокой се. Видях му сметката, дори не успя да ме одере.
За всеки случай прокара пръсти по гърдите и дясната си ръка, сякаш искаше да се увери в правотата на думите си. Най-сетне обърна очи към койота. Звярът беше още жив, дишаше тежко и учестено с глава провиснала през ръба на най-горното стъпало. В гърдите му зееше огромна дупка.
Дейвид се сниши и долепи дулото на огромния пистолет до люшкащата се глава. Извърна поглед встрани. Джони видя как момчето присвива клепачи и го почувства неочаквано близко. Той никога не се беше радвал особено на собствените си деца — нормално, след като през първите двайсет години само гледат как да се държат като глупаци, а през следващите — как теб да те изкарат глупак, — но си каза, че със син като този би се чувствал щастлив. Както баскетболистите се изразяваха, момчето чувстваше играта.
„Дори бих коленичил за молитва с него — мислеше си писателят. — Какво толкова, всеки на мое място би го сторил. Като се имат предвид резултатите…“
Без да се отърсва от напрегнатото си изражение — подобно на малко дете, което знае, че трябва да изгълта карантията в чинията си, за да го пуснат да играе, — Дейвид за трети път дръпна спусъка. Гърмежът беше също толкова мощен, колкото предишните, но някак по-приглушен. Тялото на койота подскочи във въздуха. На фона на перилата се издигна ветрило от червени капчици. Пронизителното свистене на дробовете му престана. Момчето отвори очи и погледна в краката си.
— Благодаря ти, Господи! — рече то с тих, недоумяващ глас. — И все пак беше ужасно. Наистина ужасно.
— Добра работа свърши, синко — похвали го Билингзли.
Дейвид се надигна и пристъпи бавно в помещението между килиите. Гледаше към баща си. Ралф протегна две ръце през решетките и синът му се приближи до него. Отново заплака, след което се отпусна в несръчната му прегръдка.
— Страхувах се за теб, сине — каза Ралф. — Затова исках да избягаш. Знаеш, че е така, нали?
— Да, татко — кимна Дейвид, който вече ревеше с пълен глас. Джони още отпреди си беше рекъл, че тези сълзи едва ли се дължат на срещата с проскубания звяр, не, имаше друго. — Пай висеше на една к-к-кука долу. И д-д-други хора с нея. Свалих я на земята. Не можех да сваля и останалите, те всички са възрастни, но Пай свалих. П-пях… й песн…