Опита се да допълни нещо, но думите му се изгубиха сред несдържано, почти истерично хълцане. Дейвид притисна глава до решетките, докато баща му го тупаше по гърба и го молеше да се успокои. Беше сигурен, че Дейвид е направил, каквото е било по силите му за Кирстен — повече никой не искаше от него.
Джони засече по часовник една минута — момчето я заслужаваше, след като се беше осмелило да отвори вратата, нищо че от другата страна го чакаше разтворената паст на обезумял звяр, — и се обади отново. Въпреки че повика Дейвид по име, момчето не му обърна внимание. Едва при втория път се извърна с лице към него. Очите му се бяха зачервили и сълзите продължаваха да се стичат по лицето му.
— Виж, момче, знам, че много ти дойде — заговори Джони — и ако успеем да се измъкнем живи оттук, ще съм първият, който ще те препоръча за медал. Но точно сега най-важната задача пред всички ни е да избягаме от това проклето място. Ентрейджиън всеки момент ще се пръкне отнякъде. Ако е бил наблизо, няма как да не е чул изстрелите. Ако държиш ключа, сега му е времето да го използваш.
Дейвид извади голямата връзка ключове от джоба си и хвана онзи, който беше виждал Ентрейджиън да използва.
Пъхна го в ключалката на килията на баща си, но нищо не се получи. Мери чак извика от разочарование и блъсна с все сила решетките пред себе си.
— Наобратно — подсказа му Джони, — опитай ключа наобратно.
Дейвид извъртя малкия предмет на сто и осемдесет градуса и отново го плъзна в ключалката. Този път се чу шумно изщракване, същински тътен, и вратата на килията се отвори от само себе си.
— Браво! — зарадва се Мери. — Браво!
Ралф излезе от килията и притисна сина си до гърдите си — този път ги нямаше решетките да ги разделят. Дейвид целуна безформения оток, закрил половината му лице. Ралф Карвър едновременно извика от болка и се засмя от задоволство: на Джони това му се стори един от най-необичайните звуци, които беше чувал през живота си — звук, какъвто нямаше как да опише в книга. И самият той, и изражението, изписало се на лицето на Ралф Карвър, докато гледаше сина си в очите, просто стояха далеч от способностите му на писател.
3.
Ралф взе спасителния ключ от ръцете на сина си и отключи останалите килии. Пленниците излязоха и се скупчиха около бюрото на пазача: Мери от Ню Йорк, Ралф и Дейвид от Охайо, Джони от Кънетикът и старият Том Билингзли от Невада. Гледаха се един друг, все едно бяха оцелели след железопътна катастрофа.
— Да се махаме оттук — подкани останалите Джони. Забеляза, че момчето бе предало пистолета на баща си. Можете ли да стреляте, господин Карвър? Виждате ли добре, за да стреляте?
— Да, мога да стрелям — отговори му Ралф. — Хайде.
И ги поведе към вратата, хванал Дейвид за ръка. Мери тръгна след тях, зад нея — Билингзли. Последен в редицата беше Джони. Докато прескачаше койота, забеляза, че главата на животното е била буквално смляна от куршума. Чудеше се дали бащата на момчето би се справил толкова добре със ситуацията. Чудеше се дали самият той би могъл.
В дъното на стълбището Дейвид им каза да се спрат за малко. Отвъд стъклените врати беше паднал черен мрак; вече беше нощ. Вятърът свистеше над главите му, все едно дяволите искаха да го завлекат при себе си в ада.
— Няма да ми повярвате, но е истина — обясни момчето и им разказа какво беше видял преди малко на улицата.
— Вижте, лешоядът ще застане до койота — изрече тържествено Джони, докато се взираше през стъклото. — Казано е в Библията.
— Не мисля, че е смешно — смъмри го Ралф.
— В интерес на истината, аз също — съгласи се Джони. Просто си помислих, че ченгето би се изразило по подобен начин.
Можеше да различи силуетите на къщите насреща, от време на време пред очите му профучаваше и някой откъснат клон, но друго не се забелязваше. Имаше ли значение? Имаше ли значение дори ако пред сградата се беше събрала цяла глутница върколаци да пушат трева и да дебнат за бегълци от ареста? Така или иначе, вътре не можеха да останат. Ентрейджиън щеше да се върне — типове като него винаги се връщаха.
„Но типове като него няма — напомни му вътрешният глас. — Типове като този не са съществували когато и да било в историята, и ти добре го знаеш.“
Е, Джони знаеше каквото знаеше, но това не променяше особено нещата. Трябваше да изчезват.
— Аз ти вярвам — рече Мери на Дейвид и погледна към Джони. — Хайде, да отидем в кабинета на шефа на полицията или както ще да му викат.
— С каква цел?
— Да потърсим светлина и оръжие. Ще дойдете ли, господин Билингзли?