Мери напъха пушката в сака за голф.
— Намерих два фенера, и двата работят. Единият е с удължен светлоотразител, много е мощен.
— Добре — подаде й своя фенер Джони.
— Сакът висеше на вратата — обясни Мери, докато прибираше и фенера. — Шефът на пожарната… да речем, че е бил той… единият от стиковете беше забучен в главата му. Доста надълбоко. Все едно… все едно са щели да го пекат на шиш.
Джони взе две пушки и единствената карабина. Намести ги в ръцете си и се обърна към изхода. Ако дървеното сандъче до металната рамка беше пълно с амуниции — а нямаше с какво друго, — всичко щеше да бъде чудесно: за всеки от възрастните щеше да има пушка или карабина. Момчето щеше да си вземе обратно револвера на шерифа. По дяволите, ако зависеше от него, момчето можеше да вземе, каквото оръжие си харесаше. Поне засега Дейвид Карвър единствен от всички беше доказал, че може да си служи с оръжие.
— Съжалявам, че трябваше да видиш всичко това — каза той на Мери докато й помагаше да прибере оръжията в торбата.
Тя поклати нервно глава, все едно не му беше мястото, да обсъждат подобни въпроси.
— Колко сила е нужна на човек да направи нещо подобно? Да забучи дръжката на стик за голф в нечий череп, да я завре чак до гърдите му? Толкова надълбоко, че да се показва само краят… като някаква шапчица, да речем.
— Не знам, предполагам — доста. Но като го гледам, Ентрейджиън е същински лос.
Че беше як като лос, това не щеше и съмнение, но както жената беше поставила въпроса, това не изглеждаше достатъчно обяснение.
— Друго ме плаши повече, степента на насилие — разсъждаваше Мери. — Злобата, хъсът. Жената в килера… извадил й е очите, нали?
— Да.
— Момиченцето на Карвърови… Питър, как го застреля ей така, без да му мигне окото, при това няколко пъти… Хората отвън, обесени като дивеч по време на ловния сезон… Разбираш ли ме за какво говоря?
— Разбирам те — отвърна Джони.
„Но ти дори не споменаваш най-важното — помисли си той. — Тоя не е просто масов убиец; той е същински Доктор Дулитъл, само че във версията на Брам Стоукър.“
Мощен повей на вятъра разтърси цялата сграда и Мери се огледа неспокойно.
— Хич не ми пука къде ще отидем, стига да се махнем по-далеч оттук. Хайде, за Бога, какво се бавиш?
— Половин минутка само, става ли?
Джони клекна до трупа на жената. Миризма на кръв и парфюм едновременно го удари в носа. Отново прерови връзката с ключовете, този път трябваше да ги пробва почти всичките, преди да попадне на правилния: сандъчето изглеждаше малко, но беше пълно догоре с амуниции. Извади осем или девет кутии с патрони — от онези, които даваха вид да съответстват на избраните оръжия, — и ги натъпка при пушките в сака.
— Не виждам как ще нося всичко това — предупреди го Мери.
— Не се бой, аз ще се заема.
Само дето не му беше по силите. Беше го срам, но не можеше дори да отлепи торбата от земята, камо ли да я метне през рамо. „Ако кучката не ме беше изкоркала така…“ — тръгна да се оправдава той пред себе си, но сам се засмя на глупостите си.
— Какво се хилиш? — тросна му се Мери.
— Нищо — прибра усмивката си Джони. — Ето, хвани дръжката, помогни ми да ги изтеглим.
Двамата започнаха да влачат сака по пода. Докато заобикаляха дългия тезгях на гишетата и се връщаха към вратата, Мери упорито гледаше щръкналите дула на оръжията. Джони хвърли един-единствен поглед на обесените трупове и започна да изрежда фактите в мисълта си: „Бурята, койотите, наредени като почетна стража край шосето, онзи в помещението пред килиите, лешоядите, труповете…“ Колко успокоително би било да знае, че всичко това му се е явило като странен сън… Но не беше: достатъчно му беше да надуши през болезнено подутия си нос острата миризма на собствената си пот, за да се убеди, че всичко се случва в действителност. Напълно реално с него ставаха неща, надминаващи всички негови представи за границите на възможното.
— Точно така, не гледай — задъхваше се той от тежестта.
— Не гледам, не гледам, спокойно — отговори му Мери.
Джони със задоволство установи, че и тя леко се задъхва.
Навън, във фоайето, вятърът така ехтеше, че едва се чуваха. Ралф беше застанал на вратата и прегърнал сина си през рамо, се взираше в мрака. Старецът чакаше зад тях. Тримата едновременно се обърнаха към Джони и Мери.
— Чухме шум от мотор — съобщи им Дейвид.
— Мислим, че чухме шум от мотор — поправи го Ралф.
— Полицейската кола ли? — попита Мери. Извади една от пушките от сака и без да се замисли, я насочи с дулото към Билингзли. Той направи кисела гримаса и я отмести с ръка далеч от себе си.