— Дори не съм сигурен дали наистина е било мотор — отвърна Ралф. — Вятърът…
— Не беше вятърът — настоя Дейвид.
— Видяхте ли фарове?
Момчето поклати глава:
— Не но и няма как с тези облаци прах.
Джони измести очи от пушката, която държеше Мери (дулото вече сочеше земята, което изглеждаше като стъпка в правилната посока), по посока на другите, стърчащи от сака. Ралф вдигна рамене и се обърна за помощ към стареца.
Билингзли усети погледите на всички върху себе си и въздъхна:
— Хайде, давайте, да видим какво сте ни донесли.
— Не може ли това да почака? — уплаши се Мери. — Ами ако онзи психар цъфне междувременно?
— Синът ми твърди, че е видял още койоти, госпожо — напомни й Ралф Карвър. — Не можем излишно да рискуваме.
— За последен път ти напомням, че съм Мери, а не „госпожо“ — разсърди се тя. — Добре, щом така сте рекли, но бързо!
Джони и Ралф изправиха сака, докато Билингзли вадеше пушките и ги подаваше на Дейвид.
— Нареди ги една до друга — заръча му той и момчето го послуша, подреждайки прилежно оръжията на стъпалата: там ги огряваше светлината от гишетата.
Ралф хвана сака за дъното и изпразни съдържанието му на земята. Джони и Мери хванаха фенерите и патроните във въздуха, преди да се изръсят на пода. Старецът започна да подава една по една кутиите с патроните на Дейвид, обяснявайки кои за коя от пушките са предназначени. Накрая преброиха цели три кутии за 30-милиметровката и нито една за пушката в края на редицата.
— Не сте взели нищо за Мозберга — поклати глава Билингзли. — Много добро оръжие, но калибърът й е 22. Ще се върнеш ли да потърсиш патрони за нея?
— Не — твърдо отказа Мери.
Джони я изгледа раздразнен — много мразеше жени да отговарят, особено на въпроси, отправени към него, но в крайна сметка тя беше права.
— Няма време — отговори той на Билингзли. — Но ще я вземе и нея. Все някой в града ще има патрони 22-ри калибър. Ти ще я носиш, Мери.
— Не, мерси — отвърна му студено тя и си избра ловната пушка, която ветеринарят бе нарекъл „Роси“, 20-милиметровка. — Ако ще я използваме вместо бухалка, повече работа ще свърши в ръцете на мъж. Не си ли съгласен?
Джони разбра, че са го изиграли. И то доста категорично. „Кучка недна“ — помисли си той и навярно щеше да й го каже в очите, без да му пука за овесения в съседната стая труп на мъжа й, ако не ги беше прекъснал Дейвид Карвър.
— Камион! — извика момчето и отвори широко една от остъклените врати.
Вятърът от доста време беше свистял в ушите им, на няколко пъти бяха усещали как цялата сграда се поклаща под напора му, и все пак никой не бе очаквал въздушното течение да ги връхлети с такава сила. Момчето изпусна дръжката на вратата и желязната й рамка шумно се тресна в стената до него. От удара стъклото чак се пропука. Съобщенията закачени по дървеното табло във фоайето, се развяха из пространството, някои дори се откъснаха и литнаха из стълбището. Вътре в сградата нахлуха облаци от пясък и Джони вдигна ръка да предпази очите. В бързината обаче удари носа си и изрева от болка.
— Дейвид! — изкрещя Ралф и понечи да сграбчи сина си за дрехата. Момчето обаче го беше изпреварило и без да се замисля какво го чака в непрогледния мрак, хукна към улицата. Едва сега Джони разбра какво го е подтикнало да го стори: светлината на фарове, фарове на кола, която завиваше по улицата отляво надясно, все едно се въртеше около оста си. Същински пясъчни фигури играеха пред сноповете светлина.
— Хей! — развика се Дейвид и размаха ръце срещу камиона. — Хей, вие! Вие в камиона!
Фаровете обаче се обръщаха в противоположната посока. Джони грабна един от фенерите на пода и хукна подир двамата Карвър. Вятърът го блъсна в лицето и той трябваше да се хване за перилата преди да се е пребил по стъпалата. Дейвид вече беше стигнал средата на платното, когато изведнъж се изви на една страна, опитвайки се да избегне удара с някакъв тъмен предмет, летящ насреща му. В първия момент Джони си помисли, че е лешояд. Включи фенера и за свое успокоение се увери, че е само някакъв си клон.
Размаха фенера наляво-надясно, описвайки с лъча широка дъга. Беше присвил очи заради пясъка. Светлината обаче се оказа безпомощна да пробие гъстия прах.
— ХЕЙ! — крещеше Дейвид. Баща му беше на крачка-две зад него, готов да стреля с револвера си. Опитваше се да гледа едновременно във всички посоки като президентски телохранител, озъртащ се за терористи. — ХЕЙ, ВЪРНИ СЕ!
Камионът вече беше обърнал стоповете си към тях и бавно се оттегляше в северна посока, право към шосе номер 50. Светофарът мигаше подобно на мъгливо сияние и едва в последния момент Джони успя да зърне за секунда гърба на камиона. Забеляза брезентово платнище с някакви букви, изписани по него. Заради пясъка обаче не можа да ги разчете.