Не че имаше нужда да пита: Стив завиваше в западна посока. Някакъв клон полетя по посока на камиона, също като в стереокино. Синтия извика от уплаха и вдигна ръка пред лицето си. Клонът се удари в предното стъкло, отскочи нагоре, застърга по покрива на кабината, след което изчезна.
— Това е глупаво — каза тя. — И опасно.
Стив й хвърли един поглед, усмихна се и кимна в знак на съгласие. Тя трябваше да му се ядоса, задето намираше сили да се усмихва в подобен момент, но не каза нищо. Не можеше да се сърди на човек, способен толкова чаровно да се усмихва, и знаеше, че в това е големият й проблем. Както Герт Киншоу от „Дъщери и сестри“ обичаше да се изразява, онези, които не се учат от миналото, ще си останат завинаги в него. Синтия не мислеше, че Стив Еймс е човекът, който ще тръгне да налага с юмруци приятелката си, но това не беше единственият начин, по който мъжете можеха да наранят жените. Можеха да го правят и усмихнати: да те гледат сладко-сладко и да те напъхат в устата на лъва — лъва с тенджерата и престилката.
— Ако знаеш, че е опасно, защо го правиш?
— Защото трябва да намерим работещ телефон и защото не се доверявам на вътрешния си глас. Вече е почти нощ, а за един ден ми се случиха повече неприятности, отколкото през целия ми изпълнен с проблеми живот. Не искам да им позволявам те да определят действията ми. Виж, хайде да проверя една-две къщи. Ако искаш, стой в камиона.
— Ще знам… е, внимавай. Ей, там, — Синтия посочи дъсчената ограда, която някой беше съборил на поляната пред малка дървена къщичка. На слабата светлина на фаровете беше трудно да се определи в какъв цвят е боядисана къщурката, но лесно се различаваха следите от автомобилни гуми, оставени по дъските на съборената тараба. Те просто се набиваха в очи.
— Кой знае кой пиян шофьор го е направил — предположи Стив. — Вече видях поне два бара.
Догадката беше повече от глупава, но на Синтия вече започна да й харесва тексаския му акцент. Това също беше лош признак.
— Хайде, Стив, бъди реалист — опита се да го върне на земята тя. Внезапно, като контрапункт на свистящия вятър, се разнесе вълчи вой. Синтия отново се притисна към него. — Божичко, колко ги мразя. Какво им има на тия койоти?
— Не знам.
Беше намалил скоростта до някакви си петнайсет километра в час, готов всеки момент да закове спирачки, преди да е връхлетял някое скрито препятствие. „Сигурно така трябва“ — мислеше си Синтия. Но според нея най-добре си оставаше да обърнат в другата посока и да си „плюят на петите“, колкото им позволява двигателят.
— Стив, изгарям от желание да попадна в град със светещи реклами, банкови автомати и гадни магазини за коли втора употреба, отворени денонощно.
— Чувам те, няма защо да викаш — увери я Стив, но тя си помисли, че е тъкмо обратното. „Когато хората казват, че те чуват, обикновено са оглушали напълно.“
— Остави ме само да погледна в ето тази къща и градчето се превръща в история — обеща Стив и свърна в алеята на малка селска къща от лявата страна на улицата. Бяха на триста и петдесет-четиристотин метра от кръстовището със светофара. Синтия още виждаше мигащите светлини през праха.
В къщата, която Стив си беше нарочил, светеше. Прозрачните завеси на дневната се открояваха на фона на мощни електрически крушки, докато през малките, овални прозорчета на стълбището се процеждаше оскъдна жълтеникава светлина.
Стив дръпна кърпата отново преди лицето си и отвори вратата на камиона. Трябваше здравата да я сграбчи за дръжката, иначе щеше да се изплъзне от ръката му.
— Ти стой тук.
— Да, нали, мен кучета ме яли — възнегодува Синтия и на свой ред понечи да излезе. Вятърът издърпа вратата от ръцете й и отново я блъсна в рамката. Преди Стив да е успял да се възпротиви, тя скочи на земята.
Горещ полъх на вятъра я изтласка обратно и трябваше да се хване за края на вратата, за да не падне. Пясък се посипа по устните и бузите й, преди да се е сетила да ги прикрие с кърпата. Най-лошото беше, че бурята като че ли тепърва щеше да се разрази.
Синтия се огледа за койоти — по гласовете им изглеждаше, че са наблизо, — но не ги видя. Поне засега. Стив вече се качваше по стълбата към входа. Синтия го последва, олюлявайки се под силния вятър, с който се бореше.
„Държим се като герои в долнопробен филм на ужасите — мислеше си тя. — Оставаме, въпреки че ни е време да си ходим и си навираме носовете там, където не ни е работа.“
Така си беше, в това нямаше съмнение…, но нали така би постъпил всеки друг на нейно място? Не беше ли това причината, когато Ричи Джъдкинс се върна у дома в онова кошмарно настроение, малката госпожица Синтия все още да го чака? Не беше ли това причината за повечето гадни неща в живота. Не се ли дължеше всичко на това, че си останал, когато е трябвало да си тръгнеш, че си упорствал, когато е трябвало да се откажеш и да духнеш? В крайна сметка не беше ли това причината толкова много хора да си падат по долнопробните филми на ужасите? Защото разпознаваха самите себе си в малките дечица, които отказват да напуснат къщата с духовете дори след като е паднал първият труп?