Стив стоеше на най-горното стъпало с глава, сведена пред гърдите. Докато натискаше звънеца краищата на кърпата бяха щръкнали в пространството… Звънеше така, сякаш се канеше да предложи на домакинята най-новата модификация на продукта „Спринт“, готов на място да й обясни предимствата пред „Ей Ти енд Ти“. Това вече се стори прекалено на Синтия. Тя грубо го изблъска от пътя си, едва не го прати в храстите пред входа, грабна смело дръжката и я натисна. Вратата се отвори. Половината лице на Стив стоеше скрито под кърпата, но смаяният поглед в очите му й послужи като достатъчно удовлетворение, докато нахълтваше в непознатия дом.
— Хей! — извика Синтия. — Хей, има ли някой? По дяволите, хора, обадете се!
Никой не отговори — или по-точно отговори й непривичен звук откъм отворената врата вдясно. Някакво съскане. Обърна се към Стив:
— Няма никой вкъщи, увери ли се? А сега да тръгваме. Вместо това той влезе на свой ред в къщата и се отправи по посока на шума.
— Не! — прошепна тя злобно в ухото му и го сграбчи за ръката. — Не, чуваш ли, какво ти казвам, стига толкова!
Стив се освободи, без дори да я погледне — мъже, мъже, как знаете да се изкарвате рицари, когато всъщност се държите като последни задници — и прекоси антрето.
— Ало? — попита той пространството пред себе си…, колкото да подскаже на дебнещия в тъмното убиец къде точно се намира. Синтия усещаше как й идва да му обърне гръб и да се прибере обратно в камиона. Щеше да изчака точно три минути и ако той не се появеше на входа, щеше да запали мотора и да замине, да я вземат дяволите, ако не го стореше.
Но вместо това го последва във вътрешността на къщата.
— Ало? — повтори Стив и се спря на крачка пред отворената врата (може би малко здрав разум все пак му беше останал). След като отново никой не му отговори, той предпазливо подаде глава през рамката. — Ал… — и млъкна.
Странното съскане се беше усилило, звукът издаваше някакво шаване напред-назад, движение на някаква свободна маса…
Синтия погледна през рамото на Стив. Не изгаряше от желание, но любопитството винаги надделяваше. Стивън беше целият пребледнял над кърпата, а това не беше добър знак.
Изглежда, не ставаше въпрос толкова за съскане, колкото за щракане.
Намираха се пред трапезарията. Стопаните бяха насядали около масата, навярно, за да вечерят, само че не тази вечер, в това Синтия беше повече от сигурна, а някоя предишна. Над чиниите с готвеното кръжаха мухи, филиите хляб бяха покрити с цели петна от личинки. Царевичната каша приличаше на пача, а сосът за месото се беше втвърдил и изсъхнал.
Около масата седяха трима души: жена, мъж и малко дете на висок стол. Жената все още носеше дългата престилка, с която беше приготвяла вечерята. Детето беше налапало биберон, на който пишеше: „ВЕЧЕ СЪМ ГОЛЯМО МОМЧЕ“. Беше се извъртяло на стола с лакът към чинията, в която имаше няколко изсъхнали парчета портокал. То гледаше Синтия със замръзналата си усмивка. Лицето му беше мораво червено. Очите му бяха неестествено изпъкнали и напомняха за стъклени топчета. Родителите му бяха със същите подути лица. Синтия забеляза няколко двойки дупчици по лицето на мъжа — съвсем мънички, почти като от игла. Две от тези дупчици бяха съвсем до носа му.
По масата, напред-назад между пълните чинии пълзяха няколко гърмящи змии. Пред очите на двамата престилката на жената се размърда. За миг Синтия си помисли, че непознатата е още жива, въпреки изцъклените си очи и подутото си лице, но в следващия миг измежду гънките на дрехата се показа триъгълна змийска глава, която стрелна момичето с черните си, подобни на сачми очи.
Змията отвори уста и просъска. Езикът й заплашително затанцува из пространството.
Имаше и други. Под масата например, където се бяха увили около обувките на умрелия мъж. Други се бяха заселили в кухнята: Синтия забеляза една, огромна по размери, с лъскав като диамант гръб, да се мотае около микровълновата печка на бар-плота.
Онези на земята вече се бяха насочили към тях и както изглежда не си губеха времето.