— Напротив, могат! — изпищя тя насреща му. — Птиците ще успеят, ако останем още малко на едно място! И змиите… и скорпионите…
— Какво? Какво казваш?
— Дали не могат да пробият дупки в гумите? — Пред очите й изведнъж изникна споменът за изоставената каравана на шосето, за спуканите гуми… Първо за караваната, после и за посинелия мъж в къщата със светещите прозорци, за множеството дупчици, големи колкото прашинки смлян пипер: две по две, две по две, по цялото лице. — Могат, нали? Толкова много на брой, ако се нахвърлят с жилата и зъбите си срещу гумата, ще успеят.
— He — възрази й той и тихичко се изсмя. — Някакви си пясъчни гадинки, нямат и десет сантиметра, та на тях жилата им са като трънки на храст, шегуваш ли се?
В следващия миг обаче вятърът изведнъж замлъкна и изпод краката си дочуха тъничко тракане и стържене. Синтия улови една малка подробност, която при други обстоятелства би й убягнала: Стив сам не вярваше на думите си. Искаше му се да си вярва, но не можеше.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
1.
Мобифонът лежеше на земята, чак в другия край на помещението, до металния шкаф с лепенка „ПАТ БЮКЕНЪН ПРЕЗИДЕНТ“ на вратата. Отдалеч играчката изглеждаше здрава но…
Джони издърпа антената и разгъна мобифона. Слушалката бипна веднъж и на екрана се появи буквичката „S“. Дотук добре, но двете чертички, които трябваше да сочат, че връзка има, липсваха. Лошо, много лошо. И все пак, трябваше да опита. Джони си поигра с бутона „ИМЕ/МЕНЮ“, докато не се появи името на Стив, след което натисна „ИЗПРАЩАМ“.
— Господин Маринвил — прекъсна го Мери, застанала на вратата. — Трябва да изчезваме. Полицаят…
— Знам, знам, само секунда.
Нищо не се получи. Не чуваше нито сигнал „свободно“, нито дори гласа на автомата от централата. Само тихо жужене, като шума от морските вълни, които чуваш, когато долепиш раковина до ухото си.
— Проклета работа — подразни се Джони и сгъна слушалката. — И все пак това беше Стив. Знам, че е бил той. Ако бяхме излезли само половин минута по-рано… някакви си трийсет шибани секунди…
— Джони, моля те.
— Идвам — вдигна се той и я последва по стълбите.
Мери носеше ловджийската карабина, а когато излязоха отново на улицата, Джони забеляза, че Дейвид Карвър е получил обратно пистолета и го държи отпуснат до бедрото си. Ралф държеше една от пушките с дулото напред между лакътя и тялото си, докато си въобразяваше навярно, че прилича на Дениъл Буун. „О, Джони — заговори подигравателно гласът на Тери (Тери, безсмъртната кучка, заради която се беше забъркал в цялата тази каша) — да не би точно ти да ревнуваш от господина от предградията на Охайо?“ Е, може би. Поне малко. И то най-вече защото пушката на господина от предградията на Охайо беше заредена, не като празната пушка „Мосберг“, която се полагаше на него.
— Това е рюгер, калибър 44 — обясняваше старецът на Ралф. — Пълнителят е с четири патрона. Оставил съм затвора празен. Ако ти се наложи да стреляш, трябва най-напред да заредиш.
— Няма да забравя — успокои го Ралф.
— Рита здраво, да знаеш.
Билингзли вдигна последната пушка, 30-и калибър. За секунда Джони си помисли, че дъртакът ще му предложи да си разменят оръжията, но онзи нищо не каза.
— Добре тогава — рече Билингзли. — Всички вече сме готови. Не стреляйте по псетата, освен, ако не ни нападнат. Отдалеч няма да улучите, само ще изхабите амуниции и ще привлечете други. Разбираш ли какво ти казвам, Карвър?
— Да — кимна Ралф.
— Ти, синко?
— Да.
— Госпожо?
— Да — отговори на свой ред Мери. Вече се примиряваше с мисълта, че е „госпожо“. Поне докато не попаднеше обратно сред цивилизацията.
— И аз няма да размахвам излишно приклада — обеща Джони. Беше казано на шега, ей така, да им повдигне духа, но Билингзли го изгледа с ледено презрение. Джони не мислеше, че заслужава подобно отношение.
— Някакъв проблем ли има, господин Билингзли? — поиска да знае той.
— На мен много-много не ми пука как изглеждаш — стрелна го язвително старецът, — но по тия места не се отнасяме с голямо уважение към възрастни мъже с дълги коси. Колкото до това, дали аз имам някакъв проблем с теб, още не мога да определя.
— Доколкото се убеждавам, хората по тия места имате навика да се стреляте един друг и после да се бесите по закачалките като дивеч, затова ще извинявате, ако не приема мнението ви присърце.
— Слушай какво…
— И ако проблемът ти се състои в това, че не си си получил дневната пиячка, не съм аз виновният, че да си го изкарваш върху мен. — Искриците унижение, които прочете в погледа на стареца, го накараха да се засрами от думите си, но и донякъде да се почувства отмъстен. Човек винаги надушваше себеподобните си. Празноглавците от дружеството на алкохолиците имаха навика да повтарят големи глупости, но в това си бяха абсолютно прави: един пияница винаги можеше да надуши друг, дори онзи да не е пил от седмица. Ако не по дъха му, ще го познаеш по гласа му алкохолиците навсякъде говорят по един и същ начин.