— Я стига! — сопна му се Мери. — Ако толкова обичаш да се държиш като задник, ще изчакаш по-подходящ момент!
Джони я изгледа докачен. Идеше му като малко дете да изтърси: „Не бях аз виновен, той започна!“
— А сега къде да отидем? — попита Дейвид. Освети с фенера си улицата по посока на видеотеката. — Може би там? Койотите и лешоядът са си отишли.
— Много е близо — отвърна му Ралф. — Няма ли да е най-добре да се махнем изобщо от града? Някой да е намирал ключове от кола?
Джони се разтърси из джобовете си и извади ключовете, които Дейвид беше взел от убития полицай.
— Само тези, но предполагам, че са от колата, която Ентрейджиън караше.
— Която все още кара — поправи го Дейвид. — Нея я няма. Нали с нея отведе майка ми?
Човек не можеше да разбере по лицето му какви чувства изпитва при тази мисъл. За всеки случай баща му положи ръка върху врата му.
— Може би ще е най-добре да не се качваме на автомобил — предположи той. — Колата се забелязва отдалеч, особено в това мъртвило.
— Все едно къде ще се скрием, само да не стоим тук — обади се Мери.
— Все едно къде, но да е по-далеч от периметъра на ченгето — настоя Джони. — Така поне мисли задникът.
Мери гневно го изгледа, но той така и не отмести очи встрани. Най-накрая тя беше тази, която се изчерви.
— Може би просто трябва да се скрием от погледа му, поне за кратко — разсъждаваше Ралф.
— Къде? — попита Мери.
— Вие какво ще предложите, господин Билингзли? — обърна се към ветеринаря Дейвид.
— В „Американският запад“ — отговори Билингзли, след като се замисли известно време над въпроса. — Мисля, че ще е добре за начало.
— Какво е това? — попита Джони. — Някакъв бар?
— Кино — обясни Мери. — Видях го, докато ни караха с колата. Приличаше на затворено.
Билингзли кимна.
— Да, затворено е. Отдавна да са го съборили, ако се бяха сетили какво да построят на негово място. По принцип е заключено, но знам откъде може да се влезе. Да вървим. И не забравяйте какво ви казах за псетата. Не стреляйте, без да се налага.
— И не се отделяйте един от друг — предупреди на свой ред Ралф. — Водете, господин Билингзли.
Джони отново застана последен в редицата, докато поемаха на север по Главната улица, прегърбени, за да се предпазят от мощния западен вятър. Гледаше гърба на Билингзли, който изведнъж си беше спомнил как се влиза в затвореното кино; Билингзли, който се оказваше готов да изразява всякакво мнение по всякакви въпроси, само някой да му навиеше пружината. „Ти си стар алкохолик, а, приятел? — мислеше си Джони. — Камбаните отдавна са зазвънели в главата ти.“
Ако беше наистина така, то старецът се държеше добре за човек, който не е вкусвал алкохол от часове насам. Самият Джони се замисляше как би му се отразила някоя чашка, колкото да успокои болката в носа си. Едно уиски можеше да се окаже добра инвестиция за бъдещето.
Тъкмо минаваха покрай раздърпаната тента на „Клуба на Бухала“, когато той извика на останалите:
— Стойте! Ще вляза вътре за секунда.
— Ти луд ли си? — изненада се Мери. — Не можем да стоим на улицата!
— Доколкото виждам, на улицата друг освен нас няма никй — напомни й Джони, но после си наложи повече въздържаност, трябваше да изглежда убедителен. — Вижте, трябва ми малко аспирин. Носът ми не ми дава мира. Само половин минутка, една — най-много.
Преди Мери да му е отвърнала, той вече опитваше бравата на вратата. Беше заключено. Без да се бави, Джони удари стъклото с приклада. Очакваше да се включи оглушителна аларма, но му отговори само дрънченето от счупените стъкла и свистенето на вятъра. Джони разчисти с ръка няколко парчета, останали по рамката, и посегна към резето.
— Гледайте! — почти прошепна Ралф и посочи пред себе си.
На тротоара пред някаква схлупена тухлена къщурка бяха застанали четири койота. На единия от прозорците пишеше „ЕЛЕКТРИЧЕСТВО“, на другия — „ВОДА“. Животните не помръдваха, но напрегнато наблюдаваха групата им. От юг се появи пети, който застана до останалите.
Мери надигна пушката си и я насочи към койотите. Дейвид обаче дръпна цевта обратно към земята.
— Не, няма нищо — каза на Мери с отнесен глас. — Само гледат, нищо повече.