Джони напипа резето, завъртя го и отвори вратата. Ключът за светлината беше вляво. Над главата му блеснаха старомодни флуоресцентни лампи, от онези, които приличат на обърнати купи за лед. Заведението се състоеше от пространство за хранене (празно), няколко игрални машини (изключени) и две маси за хазарт. На един от полилеите висеше папагал. В първия момент Джони си каза, че птицата е препарирана, но щом приближи, по изцъклените очи, кръвта и фъшкиите по пода разбра, че съвсем доскоро е била жива. Някой я беше обесил.
„Сигурно Ентрейджиън не е обичал да я слуша как иска бисквитки.“
„Бухала“ миришеше на развалени колбаси и бира. В далечния край на помещението имаше магазинерски щанд. Джони си избра шишенце с хапчета аспирин и мина зад бара.
— Побързай! — извика Мери от улицата. — Не може ли по-живо?
— Ей сега — отвърна й той. — На мръсния линолеум зад бара лежеше мъж, облечен с тъмни панталони и мръсна риза, която някога е била бяла. Очите му лъщяха като стъкло, също като тези на папагала. Ако се съдеше по дрехите, ще да е бил съдържателят. Бяха му прерязали гърлото. Джони се обърна към лавицата над бара и си избра бутилка „Джим Бийм“.
Надигна шишето срещу светлината, за да се увери, че е пълна, и побърза към изхода. Дълбоко в съзнанието му се обади коварна мисъл, но той намери сили да я надмогне. Не беше лесно, но все пак му се искаше да почерпи стария конски лекар, да го накара да живне. В крайна сметка християнски чувства го подтикваха.
„Ти си същински сладур — похвали го мислено Тери. Какво говоря, ти си цял светец! Свети Йоан Почерпител.“ — И злорадо му се изсмя.
„Мълчи, кучко“ — изруга Джони наум… Но както обикновено Тери не искаше да си отиде.
2.
„Не изпадай в паника, Стивън — повтаряше си. — Само така ще успееш да се измъкнеш. Ако се поддадеш на страха, мисля, че е твърде вероятно и двамата да умрете в този проклет камион под наем.“
Превключи на заден ход и вперил поглед в страничното огледало (не смееше да отвори вратата, за да се наведе над шосето; някоя от пернатите бомби като нищо щеше да му строши врата), подкара камиона. Вятърът се беше усилил, но хрущящите звуци изпод гумите не престанаха. Газеха здраво скорпионите. Стив си представи как дъвче пуканки.
„Да не вземеше да излезеш от шосето, за Бога, да не си посмял.“
— Не ни преследват — отбеляза Синтия с неприкрито облекчение.
Стив измести поглед от огледалото и се увери, че е права. Затова спря. Беше се отдалечил на около петнайсет метра, достатъчно, за да се превърне фургонът пред тях в забулен силует, погълнат от облаците прах. По покритата с белезникав пясък настилка се бяха появили големи кафяви петна от размазаните скорпиони. От разстояние напомняха на кравешки изпражнения. Останалите отстъпваха. След минута Стив вече нямаше да вярва, че изобщо ги е виждал.
„Но те бяха срещу нас — помисли си. — Ако толкова се съмняваш в очевидното, глупако, погледни мъртвата птица, блокирала мрежата на радиатора.“
— Какво ще правим сега? — попита Синтия.
— Не знам — Стив се огледа през прозореца и зърна кафенето „Пустинна роза“. Розовият навес беше наполовина съборен от бурята. Обърна се и на другата страна и забеляза пустия паркинг с трите табели, заковани над входа. На средната беше надраскано с разкривени бели букви: „СТОЙ ДАЛЕЧ ОТТУК“; очевидно имаше хора, които не вярваха в гостоприемството на западняците.
— Нещо иска да ни задържи в града — размишляваше Синтия. — Това го разбираш, нали?
Стив вкара камиона в паркинга пред „Пустинна роза“, трябваше му малко време да помисли. Но вместо ясен план за действие в съзнанието му се разгръщаха едно след друго несвързани образи и думи. Куклата, захвърлена по очи пред стълбите на караваната. Трактърс, които разправяха за момичето Спешност и за това, че телефонният й номер бил 911. Джони Кеш, разказващ как бил построил всичко парче по парче. Труповете по куките, хелерът, появил се между пръстите на ръката в аквариума, бебешкият биберон, змията в кухнята, виеща се около микровълновата печка.
Даваше си сметка, че аха-аха и наистина ще изпадне в паника, че ще направи някоя непоправима глупост. Трябваше му нещо, за което да се хване; нещо, което да го издърпа далеч от ръба на пропастта, да му помогне да се съсредоточи. Изведнъж нещо само се яви пред съзнанието му, неканено, съвсем неочаквано. Беше отново образ — много по-ясен от всички преди него, — образът на каменната статуетка, която бяха видели до компютрите в ламаринената къща на минното дружество. Койотът с неговата неестествено извъртяна на една страна глава, с изпъкналите очи, с езика във форма на змия.