„Това нещо трябва да го снимат като илюстрация на думата «грозен»“ — беше казала Синтия и беше напълно права, о, да, не щеше и питане; сега обаче Стив се убеждаваше, че щом нещо е толкова грозно, то трябва да бъде и не по-малко могъщо.
„Какви ги дрънкаш? — кореше се той в мислите си. — При всяко докосване с пръст радиото се включваше или изключваше, лампите примигваха, аквариумът се строши. Разбира се, че е могъщо.“
— Каква беше онази статуетка, която намерихме в къщата? — попита на глас. — Какво й беше особеното?
— Не знам. Знам само, че когато я пипнах…
— Какво?
— Сякаш си припомних изведнъж всички гадни мигове от живота си — отговори Синтия. — Сетих се за Силвия Маркучи, която ме наплю в осми клас, пред цялото училище на двора — каза, че съм й била откраднала гаджето, а аз дори не знаех за кого говори. Сетих се и за втората сватба на леля ми Уанда, когато баща ми ме бара по задника, докато танцувахме, и се направи, че е било, без да иска. Интересно дали и ерекцията му беше, без да иска. — Синтия прокара ръка по челото си. — Спомних си как са ми крещели в лицето, как са ме били. Как Ричи Джъдкинс едва не ми откъсна ухото. Ей за тия неща се сетих.
— Да, но за какво мислеше самата ти?
Тя не му отговори веднага, все едно се чудеше дали е редно, дали няма да заприлича на глупачка.
— За секс — въздъхна най-накрая. — Не просто за чукане. За всичко, свързано със секса. За всички гадости, които мога да си представя.
„Да — съгласи се мислено Стив, — за всички гадости, които можеш да си представиш. За онова, което ти се ще да опиташ, но ти е неудобно пред други. За всички възможни «експерименти»“.
— За какво мислиш? — стресна го изведнъж Синтия с остър глас, който все едно беше придобил мирис. Стив я погледна през рамо и кой знае защо се запита дали не се е възбудила. Щура мисъл в момент като този, но тъкмо тя го споходи.
— Стив? — настоя младата жена, станала още по-неспокойна. — За какво мислиш?
— За нищо — отговори й. Гласът му бе станал по-плътен, все едно се разсъмваше от тежка дрямка. — Нищо, няма значение.
— Дали не започва с „К“ и свършва на „Т“?
„В интерес на истината, скъпа, «к…» свършва на «р», но явно ти е трудно да мислиш.“
Какво му ставаше? Какво, за Бога, му ставаше? Все едно онова малко камъче беше включило друг радиоапарат, този път в собствената му глава. Все едно предаваше на честоти, съвпадащи по странен начин с неговия собствен глас.
— За какво говориш? — попита Стив.
— Койот, койот — отговори му тя напевно като малко дете. Не, не го обвиняваше, нищо че той си имаше причини да я заподозре; Синтия просто се беше развълнувала до такава степен, че сама не знаеше как да се изрази. — Оня, който намерихме в лабораторията! Ако беше у нас, щеше да ни помогне да се измъкнем! Знам, че ще успеем, Стив! И не си губи времето — не ми губи времето и на мен — да ми обясняваш, че съм луда!
Като се има предвид всичко, което бяха видели и преживели през последните час и половина, той нямаше намерение да й обяснява каквото и да е. Ако тя беше луда, то какво оставаше за него. Но…
— Каза ми да не го пипам — напомни й Стив. Все още му беше трудно да произнася думите; сякаш мисълта му се беше затлачила с кал. — Каза, че усещането било…
Било какво? Какво точно беше казала Синтия? „Готино“, точно така, беше казала: „Пипни го Стив, усещането е готино.“ Не, напротив.
— Каза, че усещането било гадно.
Тя му се усмихна. На зеленикавата светлина от лампичките по таблото усмивката й изглеждаше жестока.
— Искаш ли да усетиш нещо гадно? Ето на.
Тя грабна ръката му и я пъхна между краката си, след което стисна бедра. Стив я стисна здраво — достатъчно силно, за да я заболи — но усмивката й не помръкна. Дори стана още по-широка.
„Какво правим? И защо, за Бога, го правим точно сега?“
Стив чу вътрешния си глас, но той му прозвуча далечен и чужд — все едно някой се опитваше да изкрещи насред дискотеката, че е избухнал пожар, но музиката от тонколоните го заглушава. Усещаше цепката й по-близка, по-жадна за неговото докосване. Дори през дебелия дънков плат пробиваше топлината на желанието.
„Каза, че името й било Спешност, поиска да види пищова ми — повтаряше си наум Стив. — Ще го видиш, бебчо, щом държиш, калибър тридесет и осем, стреля с гюллета, същинска комета.“
Направи изключителни усилия да се овладее, хващаше се за всичко, което би помогнало батериите да се изключат, преди бушонът да е изгорял. Това, за което успя най-накрая да се улови, беше отново картина — любопитното, леко отегчено изражение на лицето й, когато го гледаше през отворената врата на камиона, колебаейки се дали да се качи. Големите й сини очи, които искаха първо да го огледат, да преценят дали не е от онези мъже, склонни да хапят, кой знае, дори да й откъснат нещо. Например ухото. „Вие добър човек ли сте?“ — беше попитала Синтия и той й беше отговорил: „Да, мисля, че съм.“ И след това какво беше станало: беше я довел в този град от мъртъвци, беше я хванал за оная работа и изгаряше от желание не само да я изчука, но и да я пребие от бой, ей така, заради експеримента, заради онзи мечтан експеримент, в който болката и удоволствието, соленото и сладкото, се смесват до неузнаваемост. Защото се очаква така да се държиш, щом си на гости у вълка, щом си на гости у скорпиона, така разбираха любовта в град като Деспърейшън.