„Вие добър човек ли сте? Не сте масов убиец или нещо такова? Добър ли сте, добър ли сте, добър човек ли сте?“ Стив потръпна и издърпа ръка измежду бедрата й. Обърна поглед към стъклото и се взря в тъмното, загледан в танцуващите пясъчни фигури около камиона. Усещаше потта по гърдите си, по ръцете, под мишниците, и въпреки че се беше свестил, се чувстваше като човек с висока температура, готов да изпадне в делириум. Каменният вълк си беше пробил път до съзнанието му и упорито не желаеше да си отиде. Където и да погледнеше, пред очите му изникваше извитата му глава и изцъклените очи. Беше се закачил за него като някакъв младежки комплекс.
— Какво става? — простена Синтия до него. — О, Божичко, Стив, нямах такива намерения, какво ни става и на двамата?
— Не знам — отвърна й той с дрезгав глас, — но ще ти кажа в какво съм убеден — за час и половина сме вкусили твърде много от живота в това градче, а това най-много ме плаши. Не мога да избия проклетия камък от главата си.
Най-накрая намери достатъчно смелост да я погледне в очите. Беше се изтеглила до самата врата, също като ученичка, която е излязла за пръв път на среща и едва сега се усеща колко далеч е отишла. Изглеждаше спокойна, но бузите й бяха пламнали като божури и с ръка търкаше сълзите по лицето си.
— Аз също — призна тя. — Спомням си как веднъж ми беше влязло стъкло в окото. Усещането е същото. Все си мисля как посягам към този камък и си го търкам в… нали разбираш. Само дето не е точно да мисля, не, „мисля“ далеч не е точната дума.
— Знам — кимна Стив, на когото му се искаше да не е казвал нищо. Защото идеята се беше прокраднала и в неговото съзнание: виждаше се как търка тази проклета вещ — тази грозна, но изпълнена с мощ и сила вещ — във възбудения си пенис. Представи си как двамата се шибат като обезумели под наредените на закачалката трупове, как са налапали между зъбите си натрошената статуетка, вкопчени в неописуема целувка.
Най-накрая успя да се освободи от тормоза на въображението си…, макар че кога то пак щеше да надвие, нямаше ни най-малка представа. Отново се обърна към Синтия и дори намери сили да й се усмихне.
— Не ме наричай „бонбонче“ и аз няма да ти казвам „тортичке“.
Тя му отговори с продължителна, накъсана въздишка, която трябваше да изразява смях.
— Да, или нещо подобно. Мисля, че има надежда да се оправим.
Той й кимна предпазливо. Да. Все още не се беше отървал от величествената си ерекция, тя щеше да го държи още дълго нащрек, но сега поне мислите му повече принадлежаха на самия него. Ако успееше за известно време да ги държи далеч от статуетката, може би всичко щеше да си дойде на мястото. Но в продължение на няколко секунди усещането беше ужасно, може би най-неприятното усещане, което беше изпитвал през живота си. През тези няколко секунди можеше да си представи какво чувства един побъркан маниак. Можеше да я убие. Може би щеше да я убие, ако не беше отместил навреме ръката си от нея. Предполагаше, че и тя от своя страна би могла да убие него.
Сякаш сексът и убийството си бяха разменили местата в това ужасно градче. С тази разлика, че сексът не изглеждаше достатъчно обяснение. Сега си спомни, че когато Синтия бе докосната вълка, лампите бяха примигнали и радиото се беше включило обратно.
— Не е до секса — каза той на глас. — Не е и до убийството. Тук става дума за власт.
— А?
— Нищо. Ще прекосим обратно града и ще продължим към рудника.
— Към онази планина на юг?
Той кимна.
— Това е открит рудник. Трябва да има все някакъв заобиколен път оттам до шосето. Ще го намерим и ще излезем по него. Започвам да се радвам, че този се оказа запушен. Не искам дори да се приближавам до минното дружество или до онази…
Синтия се пресегна и го дръпна за ръката. Стив проследи посоката на погледа й и забеляза някаква фигура, застанала далеч в обсега на светещите фарове. Прахът беше толкова гъст и непрогледен, че в първия миг животното приличаше повече на призрак, на митичен дух, извикан с някаква индианска магия. Беше горски вълк, голям, колкото немска овчарка, само че доста по-слаб. На жълтеникавата светлината очите му изглеждаха като две пурпурночервени кълба. Зад него, подобно на лакеи от някоя зловеща приказка, се бяха строили две редици скорпиони, наострили жила над главите си. От двете страни на скорпионите се бяха наредили два по два четири койота. Сякаш се усмихваха от стеснение.