— Хайде, докторе — обърна се към Билингзли. — Води ни!
Продължиха нататък по улицата. Джони им обясняваше за мобифона и защо толкова държал да се върне при килиите. Койотите на отсрещния тротоар се надигнаха и завървяха успоредно с тях. Той не им обръщаше голямо внимание, но така или иначе какво можеха да сторят с тях? Да ги отстрелят? Много шум щяха да вдигнат. Така поне си нямаха работа с ченгето. А дори да го забележеха, преди да са стигнали до старото кино, винаги можеха да се скрият някъде другаде: в този мъртъв град всяка къща щеше да послужи за пристанище при буря.
Джони преглътна полувтечнилия се аспирин и направи кисела гримаса. Опита се да натика шишенцето в джоба на ризата си, забравил, че там е мобифонът. Извади го, прибра на негово място аспирина и вече понечваше да пъхне мобифона в задния джоб на панталоните, когато си каза, че би могъл пак да опита да се свърже. Издърпа антената и разгъна слушалката. Пустите му чертички така и не пожелаха да се появят. Жалко.
— Наистина ли мислите, че е бил приятелят ви? — попита Дейвид.
— Да, така мисля.
Дейвид протегна ръка.
— Може ли аз да опитам?
Имаше нещо странно в гласа му. Достатъчно странно, за да накара баща му да се обърне към двамата:
— Дейвид? Сине? Нещо им…
— Може ли да опитам, ако обичате?
— Разбира се, щом искаш — подаде Джони безполезната машинка на момчето. В момента, в който Дейвид я пое в дланта си, до буквичката „S“ се появиха едновременно три чертички. Не, една, не две, ами цели три.
— Да ти се не види! — изруга Джони под носа си и посегна обратно към мобифона. Дейвид беше забол очи в знаците по екрана и така и не видя ръката му.
Щом Джони грабна скъпоценния си мобифон, чертичките мигом угаснаха, на екрана остана само „S“-ът.
„Първо на първо, три чертички изобщо не е имало, много добре го знаеш. Започваш да халюцинираш. Ти…“
— Дайте ми го! — изкрещя Дейвид в ухото му.
Джони се шашна колко сърдит може да изглежда малкият. Мобифонът отново премина от ръка в ръка, но не и преди Джони да забележи как проклетите му чертички заблестяват повторно в мрака.
— Стига с тези глупости — недоволстваше Мери, чието внимание продължаваше да бъде насочено към койотите на отсрещния тротоар. Щом хората бяха спрели и зверовете се бяха установили на едно място. — Ако толкова ви харесва, защо просто не си извадите някоя маса на улицата и не се напиете веднъж завинаги?
Никой не благоволи да й отвърне, Билингзли не сваляше очи от шишето с бърбъна. Джони и Ралф наблюдаваха с широко отворени очи момчето, което боравеше с бутоните като същински ветеран от войните из електронните игри. След като прескочи литературния агент на Джони, бившата му жена и издателя, се спря на името „СТИВ“.
— Дейвид, какво има? — попита Ралф.
Дейвид обаче се обърна към Джони:
— Това ли е човекът, господин Маринвил? Приятелят с камиона Стив ли се казва?
— Да.
Дейвид натисна командата за връзка.
4.
Излизаше, че звънът на мобифона го е спасил, но на Стив идеята му се струваше смешна.
В мига, в който пръстите му докоснаха ръчката на вратата — и в същата секунда, в която Синтия се беше хванала за другата от нейната страна — малкият уред на таблото бе надал своето дрезгаво, но настоятелно „Бип! Бип!“
Стив застина неподвижен. Погледна първо мобифона, после Синтия на съседната седалка. Тя беше открехнала вратата си, но го наблюдаваше не по-малко напрегнато. Усмивката на лицето й се стопяваше.
„Бип! Бип!“
— Е? — попита тя. — Няма ли да се обадиш?
В тона й прозвучаха толкова необичайни нотки, че той се засмя. Имаше чувството, че са двама съпрузи, събудени посред нощ в леглото.
Навън вълкът протегна муцуна и нададе кратък вой, сякаш беше чул смеха на Стив и искаше да изрази недоволството си. Койотите възприеха реакцията му като сигнал. Надигнаха се от асфалта и изчезнаха също тъй бързо, както се бяха появили, със сведени пред напиращия вятър глави. Скорпионите вече ги нямаше. Така де, при условие, че изобщо някога са били пред очите им. Нищо чудно всичко да е било илюзия. Стив усещаше главата си куха като огромна празна къща, в която подобно на привидения се мотаят халюцинации и кошмарни спомени.
„Бип! Бип!“
Най-сетне грабна слушалката, натисна бутона за приемане и я долепи до ухото си. Не сваляше поглед от вълка. Звярът също го наблюдаваше.
— Шефе? Шефе, ти ли си?
Разбира се, че ще е той, кой друг би могъл да бъде? С тази разлика, че грешеше. Отсреща се обади някакво момче.