— Стив ли се казвате? — попита детето.
— Да. Как си се добрал до мобифона на шефа? Къде…
— Няма значение — прекъсна го непознатият глас. — Намирате ли се в опасност? Намирате се, нали?
Стив отвори уста да възрази:
— Не… — но се спря. Навън вятърът бучеше все тъй силно около камиона. Стив плъзна мобифона по страната си и през перушината на мъртвата птица на стъклото се взря още по-внимателно във вълка. Добре се виждаше парчето от статуетката пред него. Мъглявите картини на секс и насилие, които бяха изпълнили съзнанието му, започваха да изтляват, но той добре си даваше сметка за властта, която упражняваха над него само допреди малко. Чувстваше се така, сякаш се е разбудил от жесток кошмар.
— Да — отговори най-сетне на момчето. — Мисля, че може да се каже.
— Вие ли бяхте с камиона, който видяхме?
— Ако наистина сте видели камион, вероятно сме били ние. Шефът ми с теб ли е?
— Господин Маринвил е тук, жив и здрав. Вие добре ли сте?
— Не мога да определя — каза Стив. — Има един вълк и той донесе едно нещо… някаква статуетка, само че…
В този миг Синтия се пресегна под лакътя му и натисна клаксона, Стив се стресна и чак подскочи на седалката. Застанал на входа на паркинга, вълкът също се размърда. Муцуната му се изкриви в израз на безпокойство, ушите му се свиха плътно до главата.
„Не му харесва звукът — каза си Стив, след което го споходи друга мисъл. От онези, които изглеждат толкова прости и очевидни, че ти иде да си удариш главата, за да накажеш мързеливия си мозък, задето не се е сетил по-рано. — Ако тоя изрод не ми се махне от пътя, бих могъл да го прегазя, нали?“
Да, разбира се, че можеше. В крайна сметка, той караше камиона.
— Какво беше това? — обади се нервно гласът на момчето. И след като си даде сметка, че не е задало правилния въпрос, допълни: — Защо го направихте?
— Имаме си компания. Опитваме се да я разкараме.
Синтия натисна повторно клаксона. Вълкът се изправи на крака. Ушите му стояха все така напрегнато изпънати. Звярът изглеждаше изнервен, но също така объркан. Когато момичето за трети път му свирна насреща, той натисна с две ръце нейната и й помогна. Вълкът ги изгледа за последно. Главата му се изметна на една страна и вледеняващите му жълти очи заблестяха на светлината на фаровете. Най-накрая животното се наведе, вдигна със зъби статуетката от земята и изчезна там, откъдето беше дошло.
Спогледаха се. Тя изглеждаше все така наплашена, но поне намираше сили да се усмихне.
— Стив? — дочу се плахо момчешкият глас, до голяма степен заглушен от пращенията в слушалката. — Стив, там ли сте още?
— Да.
— Какво стана с компанията?
— Отиде си. Поне за известно време. Въпросът е какво да правим сега? Имаш ли предложение?
— Може и да имам. — По дяволите, Стив беше убеден, че и онзи насреща на линията се усмихва.
— Как ти е името, момче? — попита Стив.
5.
Някъде зад тях, по посока на общинската сграда, се чу силен трясък. Нещо голямо беше поддало на вятъра и се беше стоварило насред улицата. Мери се извъртя по посока на звука, но нищо не забеляза. Започваше да благодари на Карвър за глътката уиски, която я беше накарал да изпие. Ако не беше алкохолът, подобен звук — каза си, че вероятно някоя от големите табели на заведенията се е откъртила от покрива — би я накарал да излезе извън кожата си.
Момчето все още говореше по мобифона. Тримата мъже се бяха скупчили около него. Мери забелязваше с какво желание Маринвил очаква да се добере обратно до апарата; даваше си сметка и че нещо го караше да замълчи. „Ще ти се отрази добре веднъж да не получиш това, което искаш, Джони — мислеше си тя. — Много добре ще ти се отрази.“
— Може и да имам — усмихна се загадъчно Дейвид. Онзи отсреща на линията го попита нещо, той си каза името, след което се обърна с лице към „Клуба на бухала“. Сведе глава и когато отново заговори, Мери едва долавяше думите му. Като жертва на някаква малка магия през съзнанието й мина странна мисъл.
„Той като че ли не иска койотите да го чуят. Знам, че звучи налудничаво, но тъкмо това прави в момента. И знаеш ли кое е още по-налудничаво? Мисля, че е прав.“
— Има едно старо кино — зашепна Дейвид в слушалката. — Казва се „Американският запад“. — Потърси с поглед Билингзли, сякаш търсеше потвърждение.
Билингзли кимна.
— Кажи му да мине отзад — каза старецът и Мери се увери, че дори да полудява, не е единствената: Билингзли също говореше тихо и дори хвърли поглед през рамо, колкото да се увери, че койотите не са се промъкнали зад него, за да чуват по-добре. Щом се успокои, че зверовете все така стоят пред сградата на водо- и електроснабдяването, продължи: — Кажи му, че зад киното има проход.