Дейвид повтори по мобифона. В следващия миг някаква мисъл осени Маринвил. Посегна да вземе телефона, но се въздържа.
— Кажи му по-добре да паркира далеч от киното — каза той вместо това. Великият американски романист приказваше на свой ред тихо, при това беше вдигнал ръка пред устата си, все едно се страхуваше между койотите да няма способен да разчита движението на устните. — Ако го остави отпред и Ентрейджиън се върне…
Дейвид кимна и предаде и неговите думи на Стив. Изчака онзи да му отговори нещо, пак кимна и усмивката отново озари лицето му. Мери пак погледна към койотите. Докато ги наблюдаваше, през главата й мина крайно ексцентрична мисъл: ако наистина успееха да се скрият от Ентрейджиън и да напуснат невредими града, част от нея горчиво щеше да съжалява. Защото свършеше ли веднъж завинаги това, тя трябваше да се сблъска с факта, че Питър е мъртъв. Щеше да скърби за него и за живота, който двамата бяха градили през годините. Може би дори това не беше най-страшното. На Мери щеше да се наложи да разсъждава за всичко преживяно, да търси отговори и обяснения, а тя далеч не беше сигурна, че ще успее. Не вярваше, че който и да било друг на нейно място би могъл. С изключение може би на Дейвид.
— Елате, колкото се може по-бързо — заключи Дейвид. Натисна бутона за край на връзката и мобифонът тихо изписука. Прибра антената и подаде апарата на Маринвил. Той на свой ред издърпа отново антената, огледа внимателно екрана, поклати глава и сгъна мобифона.
— Как го направи, Дейвид? Трябва да е било с магия.
Момчето го изгледа, все едно имаше пред себе си луд.
— Господ — поправи го той.
— Господ, празна главо! — сряза го Мери на свой ред. Усмихваше се по начин, който беше крайно непривичен за нея. Не му беше сега времето да дразни Маринвил, но не можеше да се сдържи.
— Може би щеше да е по-лесно да кажеш на приятеля на господин Маринвил просто да мине и да ни вземе — подхвърли Ралф. — Защо да си създаваме излишни усложнения?
— Не са никак излишни — възрази Дейвид. — Стив ще ти обясни, когато дойдат.
— Защо те? — учуди се Маринвил.
Дейвид не му отговори. Гледаше баща си.
— Освен това, трябва да мислим и за мама. Без нея няма да тръгнем за никъде.
— А с тях какво да правим? — попита Мери и посочи койотите на отсрещната страна на улицата. Беше готова да се обзаложи, че те не само са видели жеста й, но и са разбрали смисъла му.
Маринвил слезе от бордюра на платното и се запъти към тях. Дългите му сиви коси се развяваха на вятъра и му придаваха вид на старозаветен пророк. Койотите се изправиха на крака и въздушното течение донесе заканителното им ръмжене. Той също трябваше да ги е чул, но така или иначе направи още крачка-две към тях. Присви за миг очи, не заради пясъка, а по-скоро в опит да си припомни нещо забравено. Сетне плесна шумно с ръце и им извика рязко насреща:
— Так! — един от койотите надигна муцуна и му отговори с протяжен вой. Мери цялата потръпна. — Так, ах лах! Так!
Койотите сякаш се приближиха на крачка към него, но това беше всичко.
Маринвил отново плесна с ръце:
— Так!… Ах лах… Так! Да го вземат мътните, никога не ме е бивало в чуждите езици. — Изглеждаше като че ли се гнуси от самия себе си. Това, че можеха да го нападнат него с празната му пушка, — като че ли изобщо не му минаваше през ума.
Дейвид на свой ред слезе от тротоара, но баща му веднага го хвана за яката.
— Всичко е наред, татко — успокои го синът му и Ралф го пусна.
Щом Дейвид се изравни с Маринвил и баща му застана до тях. Тогава момчето каза нещо, което Мери беше сигурна, че ще запомни за цял живот, независимо от огромната умора, която пречеше на мозъка й да работи, както обикновено. Подобни реплики често те спохождат, ако не другаде, то поне в сънищата.
— Не им говорете на езика на мъртвите, господин Маринвил.
Дейвид направи още една крачка напред. Беше застанал сам-самичък насред улицата, Ралф и Маринвил чакаха зад него. Мери и Билингзли не бяха помръднали от тротоара. Вятърът се беше усилил и вече направо пищеше в ушите им. Мери усещаше праха, който се сипеше по бузите и челото й, но точно в този миг това й се струваше напълно маловажно.
Дейвид събра две ръце пред устата си в детинския си жест на молитва. След което ги протегна отново пред себе си с разтворени длани, по посока на койотите:
— Нека Господ ви благослови и закриля, нека лицето Божие ви озари с усмивката Си, нека Той ви издигне при себе си и ви дари с мир и спокойствие. А сега се махнете оттук. Идете да се поразходите.
Все едно рояк пчели се беше спуснал отгоре им: койотите изведнъж се омесиха помежду си в кълбо от крака, опашки и зинали муцуни, хапейки се както едни други, така и сами себе си. Най-накрая се обърнаха в бяг, като се опитваха да възразят с джафкане и скимтене. Разгорещените им протести се чуваха още доста време, нищо че мракът и облаците прах ги бяха погълнали.