Дейвид се обърна към възрастните, изгледа слисаните им лица — гримасите бяха толкова красноречиви, та си струваше да им се порадва — и се усмихна. Най-накрая вдигна рамене, все едно искаше да каже: „Е, сега какво ще ме правите?“ Лицето му все още стоеше зелено от сапуна. На Мери й напомняше малко момченце, което не е успяло да си измие карнавалния грим от вечерта на Халоуин.
— Хайде! — подкани ги Дейвид. — Да вървим!
Петимата се събраха отново на групичка насред улицата.
— И малко дете ще ги води — заяви на висок глас Маринвил. — Така да бъде, дете, води ни!
След което продължиха да вървят по главната улица, устремени на север, към „Американския запад“.
ГЛАВА ПЕТА
1.
— Мисля, че е това — посочи Синтия през прозореца си. — Виждаш ли?
Стив се наведе над волана, присви очи, за да фокусира по-добре обекта през изцапаното с кръв предно стъкло (всъщност, не кръвта, а полепващият по нея пясък беше големият проблем за шофьора) и кимна в знак на съгласие. Да, виждаше старомодната табела, закачена с ръждясали вериги за стената на обрулена от ветровете тухлена постройка. От целия надпис бе останала една-единствена буква: „Р“.
Стив зави вляво, на покрития с чакъл плац на бензиностанцията. Някаква обява, че вътре се предлагат „НАЙ-ИЗГОДНИТЕ ЦЕНИ НА ПУРИ В ГРАДА“, се търкаляше по земята. Около циментовия цокъл на единствената колонка се беше натрупал пясък подобно на снежна преспа.
— Къде ни водиш? Мислех, че момчето каза да отидем в киното!
— Да, но също така ми каза да не паркирам близо до сградата. И е напълно прав. Така не би могло… хей, там има човек!
Натисна рязко спирачките. В канцеларията на бензиностанцията наистина имаше човек, облегнал се на дървения стол и качил крака на бюрото. Ако не беше особеното положение на тялото му — по-скоро на главата му, която твърде подозрително беше увиснала — мъжът можеше да мине за заспал.
— Мъртъв е — заключи Синтия и сложи ръка на рамото на Стив, който се канеше да излезе. — Не си прави труда оттук се вижда.
— И все пак ни трябва място да скрием камиона. Ако има място в гаража, ще отворя вратата. Ти ще вкараш машината вътре. — Нямаше нужда да я пита дали може да кара камион: трудно щеше да забрави елегантната маневра, която беше направила на шосето следобеда.
— Добре, но не се бави.
— Бъди спокойна — заяви той. Вече се канеше да излезе от кабината, когато се спря. — Ти си добре, нали?
Момичето се усмихна. Личеше, че й трябваха усилия, но така или иначе успя да се усмихне.
— Поне засега. А ти?
— Горе-долу.
Стив слезе от камиона, тръшна вратата след себе си и с бърза крачка се насочи към канцеларията. Започваше да се удивлява на купищата натрупал се пясък. Сякаш западният вятър си беше поставил за цел да погребе целия град. След всичко преживяно през последните няколко часа, подобна мисъл му изглеждаше съвсем нормална.
В отвора на вратата се беше заклещил изкоренен храст, чиито клони зловещо стържеха по пода. Стив изрита и растението се изгуби в мрака. При обръщането си видя, че Синтия вече е заела място зад кормилото, и й козирува. Тя вдигна два юмрука пред себе си — погледът й излъчваше голяма съсредоточеност — и вдигна палци. „Тук контролната служба. Всичко е наред.“ Стив се усмихна и й кимна, преди да влезе в помещението. Тя можеше да го разсмива. Не знаеше дали го прави нарочно, но определено беше способна.
Мъжът на стола видимо се нуждаеше от спешно погребение. Под сянката, хвърлена от козирката на шапката, лицето му беше потъмняло, кожата се беше изпънала и лъщеше на светлината. Беше пробита с двайсетина едва забележими дупчици. Не приличаха на следи от зъби на змия, дори за ужилване от скорпион изглеждаха малки.
На бюрото лежеше порносписание. Стив прочете заглавието: „Чаровни лесбийки“. В следващия миг нещо се покатери през ръба на бюрото и премина по голите жени на корицата. Последваха го още две дружки. Трите създания се добраха до другия край на плота и застинаха в редица, подобно на войници на парад.
Други три гадини се показаха изпод бюрото и забързаха по мръсния линолеум към него. Стив инстинктивно отстъпи крачка назад, сетне се окопити и с един замах на обувката си размаза две от трите животинчета. Другото тактически се изтегли вляво и с бърза крачка се насочи към вратата, водеща навярно към клозета. По ръба на бюрото вече се бяха строили осем юнака, все едно индианци бяха застанали на ръба на каньона да наблюдават бледоликите.