Момичето угаси двигателя и се измъкна от кабината.
— Какво правиш? Какво е станало с ризата ти? Ще настинеш, става дяволски студено…
— Плъхове — обясни с една дума Стив. Вече беше прегледал целия гащеризон, без да открие гадини. За всеки случай огледа дрехата още веднъж. В ушите му още отекваше звукът от прекършения гръбнак на плъха, имаше усещането, че още държи опашката му между пръстите си. Все едно се беше опарил.
— Плъхове ли? — огледа се уплашено Синткя.
— И паяци. Паяците са видели сметката на…
В следващия момент говореше сам на себе си, защото момичето беше изхвърчало през вратата и стоеше насред вятъра и облаците прах, прегърнало с ръце голите си рамене.
— Паяци ли? Брр, мразя паяци! По-лошо дори от змии!
— Звучеше ядосано, все едно той беше виновен за паяците.
— Махай се оттам!
Най-накрая Стив си каза, че гащеризонът е безопасен. Свали го от пирона и понечи да захвърли ключа, но в последния момент си промени решението. Натисна бутона за спускащата се врата и се присъедини към Синтия. Беше права, застудяваше. Пясъкът от пустинята го шибаше по голите рамене. Трескаво заоблича гащеризон. Беше му широк и щеше да му виси като торба, но беше по-добре дрехата да е голяма, отколкото малка.
— Съжалявам — прошепна младата жена. Беше се свила и прикриваше с ръка лицето си, за да се предпази от новата вълна пясък, която вятърът изсипа върху двамата. — Само че паяците, бррр, ужасно, не мога… Какви паяци по-точно?
— Не ти трябва да знаеш — отговори й Стив. Вдигна ципа на дрехата и я прегърна. — Оставила ли си нещо в камиона?
— Раницата си, но предполагам, че ще изкарам и без да си сменям бельото — усмихна се вяло тя. — Ами мобифонът?
Той потупа левия джоб на пъпките през гащеризона.
— Никъде не мърдам без него.
Нещо сякаш го полази по врата и той започна да се пляска като обезумял. Пред очите му изникнаха паяците, строени на бюрото — войници, готови да дадат живота си за неясна кауза.
— Какво има?
— Просто съм се наплашил. Да отидем ли на кино?
— О — отвърна му Синтия с онзи простодушен тон, който изпълваше сърцето му. — Каниш ме на среща, така ли? Благодаря, ще дойда.
2.
Том Билингзли водеше Мери, двамата Карвър и най-великия жив белетрист на Америка (поне според разбиранията на белетриста) из тясната алея между кино „Американският запад“ и големия магазин за хранителни стоки на Деспърейшън, докато вятърът бучеше над главите им, все едно Господ свиреше на бутилка.
— Не включвайте фенерите — предупреди Ралф.
— Точно така — съгласи се Билингзли. — И гледайте в краката си. Точно пред мен има купчина консерви и старо желязо.
Заобикаляха отпадъците, когато Маринвил изведнъж подхвана Мери за ръка. Тя се стресна, без да знае точно кой е зад нея, но когато забеляза прошарената му, някак театрално дълга коса, мигновено се опита да се освободи.
— Спести си кавалерството, всичко е наред.
— Но не и с мен — отвърна й Джони, без да я пуска. — Напоследък нищо не виждам на тъмно. Като слепец съм. Тонът му беше доста необичаен: не можеше да го определи като скромен и примирен — Мери си беше казала, че за хора като Джони Маринвил да се държат скромно е също тъй трудно, както за други да възпроизведат тона от камертона — но поне човешки. Тя го остави да се държи за нея.
— Виждате ли койоти? — прошепна Ралф в ухото й.
Тя си наложи да не му се ядосва, така или иначе не я беше нарекъл „госпожо“.
— Не, но аз и ръцете си не виждам.
— Отишли са си — увери ги Дейвид. Беше повече от убеден. — Поне засега.
— Откъде можеш да знаеш? — попита Маринвил. Дейвид вдигна рамене в мрака.
— Просто знам.
Мери си каза, че нищо не им струва да му се доверят. Така и така всичко вървеше наопаки, защо не.
Билингзли зави зад ъгъла. Покрай задната стена на киното, навярно на метър-метър и нещо разстояние се издигаше разнебитена дъсчена ограда. Старецът протегна две ръце пред себе си и пишнешком пое през тесния проход. Останалите се наредиха в нишка, нямаше как да се изпреварят един друг. Мери тъкмо се сети за приказката за златната гъска, когато Билингзли се закова на едно място.
— Ето, тук е.
Наведе се и Мери забеляза как вдига нещо от земята най-вероятно празна щайга. Сложи я върху друга подобна и с няколко олюлявания се качи на двете. Беше застанал пред прозорец с мръсно матово стъкло. Подпря с пръсти джама и натисна. Прозорецът се отвори.