— Също както в Библията, когато Ангелът на Смъртта се спуска над Египет — каза Дейвид. — Израилтяните трябвало да изцапат с кръв горния праг на вратите си, за да покажат, че са от добрите момчета, това знаете ли го? Само че тук Ентрейджиън е ангелът на смъртта. Защо обаче прости на нас? Можеше да ни убие по същия начин, по който уби Пай или твоя съпруг. Мери. — Обърна се отново към стареца. Защо не е убил вас, господин Билингзли? Ако е избил всички в града, защо не е посегнал и на вас?
Билингзли вдигна рамене.
— Не знам. Лежах вкъщи пиян. Той дойде с новата кола онази същата, която бях отишъл да избирам с него, — и ме откара. Насочи пистолета в гърба ми и ме отведе в пандиза. Попитах го какво съм направил, но той не ми отговори. Молех му се, плаках, нямах си и представа, че е полудял, не и тогава, как да разбера? Вярно, беше доста мълчалив, но това не е признак, че си откачил. Започнах да се уверявам в това едва по-късно, в началото бях дълбоко убеден, че съм сторил нещо и сега не си спомням. Че съм карал пиян и съм блъснал някого на улицата. Аз… случвало ми се е преди.
— Кога дойде да ви вземе? — попита Мери.
На Билингзли му трябваше известно време да помисли.
— Онзи ден. Точно преди залез слънце. Лежах си в леглото, цепеше ме главата, чудех се какво да взема против махмурлука. Аспирин и малко уиски, клин клин избива, нали знаете… Той дойде и ме изрита от леглото. Бях само по гащи, трябваше да се облека. Той ме изчака. Дори ми помогна. Но не ми позволи да глътна и грам алкохол, нищо че целият се тресях, и както ви казах, не благоволи да ми обясни защо ме арестува. — Билингзли се умълча и отново се почеса между очите. На Мери й се искаше той да се отърси от този навик, дразнеше я. — По-късно, след като ме затвори в килията, ми донесе топла вечеря. Седна за малко на бюрото и започна да говори едни щуротии. Едва тогава ми мина през ума, че се е побъркал, нищо не разбирах.
— „Имам дупки вместо очи“ например — подсказа му Мери.
Билингзли кимна.
— Да, нещо такова. „Главата ми е пълна с гарги“, това си спомням. Имаше един куп подобни, но ги забравих. Нещо като мислите от деня в дневника на някой луд.
— Като се изключи това, че сте от града, значи сте в същото положение като нас — заключи Дейвид. — И вие не знаете повече от нас защо ви е оставил да живеете.
— Точно така, предполагам.
— А какво се случи с вас, господин Маринвил?
Тогава Маринвил им разказа как ченгето паркирало зад мотора, докато той се облекчавал в пустинята и се наслаждавал на хоризонта, как се държал любезно в началото.
— Говорихме за книгите ми — похвали се Джони. — Мислех, че ми е почитател. Щях да му давам шибан автограф, извинете ме за цинизма.
— Няма значение. Докато разговаряхте, покрай вас минаха ли коли? Сигурно са минавали.
— Няколко, доколкото си спомням. И един-два огромни камиона. Не обърнах внимание.
— Но той не понечи да ги спре, така ли.
— Не.
— Само вас?
Маринвил изгледа въпросително момчето.
— Бил е избрал точно вас — настояваше Дейвид.
— Ами… може и така да е. Няма как да знам със сигурност. Всичко си изглеждаше съвсем естествено, преди да намери дрогата.
Мери вдигна две ръце да го спре.
— Чакай, чакай.
Маринвил я погледна.
— Тази дрога, ти…
— Не беше моя, да не ти минават подобни мисли през ума. Какво, ще тръгна да обикалям цялата страна с мотоциклет, напъхал четвърт килограм трева в торбата? Може и да съм изкукуригал, но чак пък толкоз…
Мери се изкикоти. От това само й се допика още повече, но нямаше как да се въздържи. Всичко си идваше на мястото, нещата се връщаха на самото начало.
— На пакета имаше ли залепена рисунка на усмихнато човече? — попита Мери и се изкиска повторно. Не че беше нужно да й отговаря, но ей така, държеше да попита. — Гн Усмивчо Усмивкин?
— Откъде знаеш? — гледаше я изумен Маринвил. Мери вече не се хилеше, а буквално се заливаше от смях. Ако не изтичаше навреме до тоалетната, щеше да се подмокри.
— 3-защото беше в нашия б-багажник — обясни тя на пресекулки, докато се превиваше пред тях. — Б-бил е на з-зълва ми. Тя е абсолютно к-ку-ку. Ентрейджиън може да е луд, но поне превключва… ще ме извините, ще стане някоя беля.
Завтече се през фоайето. Това, което забеляза, щом отвори вратата на мъжката тоалетна, се оказа по-забавно от всичко досега. Подобно на бутафорен трон от някоя оперета в самия център на помещението беше монтирана портативна клозетна чиния с брезентова торба под стоманената седалка. На стената беше изписана с маркер друга фреска, очевидно излязла изпод същата ръка, която бе сътворила рибата оттатък. Този път беше препускащ в галоп кон. От ноздрите му излизаше оранжев пушек, в очите му блестяха розови искрици. Беше се насочил към безкрайната прерия, намираща се на изток от прозореца и на запад от умивалника. Тук стената беше по-здрава, нито една плочка не беше паднала, повечето обаче се бяха напукали, та жребецът изглеждаше като същинска археологическа находка.