— Не в пералнята. В киното. Там ни чакат други хора.
— Видях сянката му — обясняваше жената. Продължаваше да се държи за Стив, гледаше го влюбено в очите, навярно си представяше, че той е Хъмфри Богарт, тя — Ингрид Бергман, а стъклото на обектива е леко замъглено. Видях сянката му, беше се надвесил над самия тезгях, бях сигурна… но той не ме забеляза. Мисля, че в пералнята ще сме в безопасност, докато измислим какво да сторим…
Синтия протегна ръка, хвана я за брадичката и я придърпа към себе си.
— Какво правиш? — ядоса се жената. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
— Надявам се да привлека за малко вниманието ти.
Синтия я пусна и можеше да се закълне, че главата й, подобно на пружина, се извърна отново към лицето на Стив; все едно не беше разумно човешко същество, а растение, готово във всеки момент да обърне цветовете си към слънцето.
— Бях под тезгяха — продължи със своите скоропоговорки жената — …и… и… трябва… слушайте, трябва…
Синтия отново вдигна ръка, отново сграбчи непознатата за брадичката и гневно я обърна към себе си:
— Кукло, слушай ме какво ти казвам. Киното. Отиваме в киното, там има и други хора.
Жената най-после се взря в нея, свъси вежди, сякаш се опиташе да осмисли чутото, накрая погледът й се плъзна покрай рамото на момичето и се спря на табелата с името на „Американският запад“.
— Старото кино ли?
— Да.
— Сигурна ли си? Миналата вечер щом се стъмни, се опитах да вляза. Заключено е.
— Казаха ни да минем отзад — успокои я Стив. — Имам приятел, той ми обясни къде да отидем.
— Как е успял? — гледаше го с недоверие чернокосата, но щом той тръгна към киното, и тя го последва. Синтия вървеше от другата й страна. — Как е могъл да се свърже с теб?
— По мобифона — обясни Стив.
— Тук мобифоните по правило не работят — възрази чернокосата. — Заради медните залежи.
Минаха под ръждясалата табела на киното (някакъв откъснат храст се беше закачил в отвора между остъклената будка за билети и лявата врата на залата, стържейки подобно на маракаси) и се спряха от външната страна на сградата.
— Ето го прохода — посочи Синтия. Тръгна решително навътре, но жената си остана на мястото и само се чудеше от кого да поиска отговор на въпросите си — от Синтия или от Стив.
— Какъв приятел, какви други хора? — искаше да знае тя. — Как са дошли тук? Защо този мръсник Коли не им е видял сметката?
— Да отложим разговорите за по-нататък — дръпна я за ръката Стив.
Тя се опита да се съпротивлява и когато заговори отново, в гласа й вече се усещаха нотките на подозрение:
— Вие ме водите при него, нали?
— Госпожо, ние дори не знаем за кого говорите — сопна й се Синтия. — За Бога, просто елате с нас!
— Чувам шум от двигател — каза Стив и наклони глава, за да улови посоката. — Мисля, че идва от юг. Със сигурност приближава насам.
Очите на жената се отвориха широко.
— Той е — промълви тя. — Той.
Погледна през рамо, все едно й ставаше мъчно за безопасното кътче при пералните машини, но най-накрая се реши и влезе в прохода между киното и магазина. Докато стигнат дървената ограда в края, Синтия и Стив трябваше да тичат, за да не изостанат.
4.
— Сигурни ли сте… — понечи да каже жената, но изведнъж от отсрещния ъгъл на сградата проблесна фенерче. Бяха се наредили един зад друг. Стив беше по средата, пред него вървеше непознатата. Той се хвана с дясната си ръка за нейната (ледено студена), с лявата — за тази на Синтия (една идея по-топла). Чернокосата го поведе бавно по тясната пътека, фенерът проблесна повторно, този път, за да им покаже щайгите пред прозореца.
— Качете се тук и влезте при нас — подсказа им нечий глас.
На Стив му идеше да се пръсне от радост, че го чува.
— Шефе?
— Аз съм — навярно се усмихна в тъмното Маринвил. Много обичам гащеризони, мъжествена дреха. Хайде, качвай се, Стив.
— Ние сме трима.
— Толкоз по-добре.
Чернокосата трябваше да надигне роклята си, за да се качи на щайгите и Стив улови любопитството, с което шефът му изгледа краката й. Някои хора нямаше да се променят дори и пред прага на апокалипсиса.
Стив помогна на Синтия да се качи на перваза, най-накрая сам я последва. Извъртя са на една страна, наведе се навън и с ръка избута горната щайга. Не знаеше дали това е достатъчно, за да заблудят човека, от когото чернокосата толкова се страхуваше, но пак беше по-добре от нищо.
Скочи вътре в помещението — пиянска бърлога, доколкото можеше да усети с обонянието си — грабна шефа си и го притисна до себе си. Маринвил се засмя, едновременно от изненада и радост.