— Само не ме целувай по устата!
Стив сложи ръце на раменете му и се усмихна.
— Мислех, че си мъртъв. Намерихме мотоциклета ти зарит в пустинята.
— Намерили сте го! — Маринвил беше възхитен. — Копеле недно!
— Какво се е случило с лицето ти?
Писателят намести фенера под брадичката си, та подутото му, пребледняло лице да заприлича досущ на маска от филм на ужасите. Носът му приличаше на краставица. Усмивката му, нищо че беше сърдечна, само допълваше кошмарната картинка.
— Ако изляза в този вид пред американския „ПЕН“ клуб, мислиш ли, че копелетата най-сетне ще се заслушат какво им говоря?
— Божичко — възкликна Синтия, — добре са те наредили, няма що.
— Ентрейджиън — обясни Маринвил. — Да сте го срещнали случайно?
— Не — каза Стив. — И като съдя по това, което чух и видях, ни най-малко не държа.
Вратата се отвори със скърцане и в рамката застана някакво момче — с къса коса, бледо лице, облечено с екипа на „Кливлънд Индианс“, целият оплискан с кръв. В едната си ръка държеше фенер и сега го насочи последователно към лицата на новодошлите. Нещата започнаха да се нареждат в главата на Стив, подобно на парченца от мозайка. Каза си, че момчето трябва да е връзката и обяснението за всичко.
— Ти ли си Стив? — попита хлапакът.
Стив кимна.
— Аз съм. Това е Синтия Смит, а ти трябва да си моят приятел от телефона.
Момчето вяло се усмихна.
— Точно навреме се обади. Навярно сам никога не ще разбереш колко навреме се обади. Радвам се да се запознаем. Дейвид Карвър, предполагам?
Стив направи крачка напред и стисна свободната ръка на момчето, разведрен от изненадата, изписала се по лицето му. Един Господ знае как го беше изненадало него с това неочаквано иззвъняване.
— Откъде знаеш фамилията ми?
Щом Стив пусна ръката на Дейвид, Синтия на свой ред я пое в своята. Стисна я само веднъж, по мъжки.
— Намерихме караваната ви. Стив разгледа снимките от жабката.
— Я си признай — попита с най-сериозен тон Стив. — Наистина ли мислиш, че „Кливлънд“ са способни да спечелят Световната серия?
— Не ме е грижа особено, не и докато не ми се удаде възможност пак да им гледам мачовете — отговори Дейвид и невесело се усмихна.
Синтия се обърна към жената от пералнята — онази, която щяха да застрелят, ако имаха с какво.
— А това е…
— Одри Уайлър — представи се чернокосата. — Консултант-геолог към минно дружество „Диабло“. Поне бях такава. — Обходи женската тоалетна със замаяния си поглед. Първо се спря на кашона с бутилките, после на двете каси с бира, най-накрая на прекрасната риба, която продължаваше да плува по мръсния фаянс. — Точно сега нямам представа какво съм. Чувствам се като парче шунка, оставено три дни на слънце.
Докато говореше, Одри лека-полека се извръщаше към Маринвил. По всичко личеше, че той беше новият ангел-спасител, заместил Стив.
— Трябва да се махнем от града. Твоят приятел казва, че пътят бил затворен, но аз знам друг. Започва от мястото за товарене в началото на склона и излиза право на шосе номер 50. На паркинга има камиони, поне половин дузина…
— Сигурен съм, че твоите познания ще са ни от полза, но мисля, че не му е сега времето да бягаме — каза Маринвил. Беше напипал онзи професионален тон, с който успокояваше страстите в гърдите (обикновено на дами далеч след критическата възраст) на своите помощнички, които му пишеха литературните беседи — наричаше ги своите „културни бомбардировачи“. — Трябва първо да обсъдим нещата. Елате всички в залата. Там е една приказка, направо ще се шашнете.
— Ти какво, на глупак ли се правиш? — сопна се Одри. Хич не ни трябва да си губим времето в празни приказки, трябва да изчезваме оттук. — Отново огледа присъстващите. — Изглежда, не схващате какво се е случило тук. Тоя човек, Коли Ентрейджиън…
Маринвил отново насочи лъча на фенера нагоре и освети за секунда цялото си лице, оставяйки я добре да го огледа.
— Вече имах честта да го срещна, добре се вижда, и ми е много ясно какво се случва. Ела с нас в залата, госпожо Уайлър, и ще поговорим. Виждам, че си нетърпелива, но всичко е за наше добро. Шивачите казват: „три пъти мери, веднъж режи“ — много мъдра поговорка, не мислиш ли?
Тя го изгледа с все същото несъгласие, но щом той се насочи към вратата, го последва. Също както Стив и Синтия. Навън вятърът свистеше около киното, опитвайки се навярно да го събори из основи.
5.
Черен силует на автомобил, автомобил с буркани на покрива, се движеше бавно в северна посока, през падналия като завеса мрак. Идваше откъм изкуствената планина, наречена „Китайският рудник“, от южната страна на Деспърейшън. Колата се движеше с угасени фарове: съществото зад волана виждаше достатъчно добре и в тъмното, нищо, че въздухът беше изпълнен с непрогледни облаци от пясък.