— Так — изрече съществото, застанало до бюрото. Лицето изглеждаше размекнато и безформено, някаква жестока пародия на това, което само десет часа по-рано принадлежеше на жената, чела на дъщеря си книжката за Любопитния Джордж и пила чаша горещо какао. Само очите кипяха от живот: те можеха да вникнат във всичко наоколо, да просмучат въздуха със своята отрова, също като съществото, застанало в дланта й. Съществото прехвърли статуетката от едната ръка в другата и я вдигна на светлината на полилея над бюрото.
— Так ах лах! Тик ах лах! Ми хим, ен шоу! Ен шоу!
От тъмното стълбище, от пукнатините в паркета, от мрачните ъгълчета на килиите към него се завтече цяла армия от паяци.
— Так! — заповяда напевно съществото. — Ми хим, ен шоу.
Сякаш вълна мина през редиците на заслушалите се паяци. Бяха може би петдесет на брой, не по-големи от гроздови зърна. В следващия миг кръгът се разтвори и паяците, строени в две редици, се насочиха към вратата. Съществото, което се бе наричало Елън Карвър, преди Коли Ентрейджиън да я беше отвел в Китайската яма, остана да ги наблюдава. След което прибра статуетката обратно в джоба си.
— Чифутите трябва да умрат — обърна се съществото към празните килии. — Католиците трябва да умрат. Мормоните трябва да умрат, феновете на Грейтфул Дед трябва да умрат. — Тук за миг се спря. — Малките християнчета също трябва да умрат.
Съществото вдигна двете ръце на Елън Карвър и забарабани с пръстите на Елън Карвър по яката на Елън Карвър.
ЧАСТ ТРЕТА
АМЕРИКАНСКИЯТ ЗАПАД:
ЛЕГЕНДАРНИ СЕНКИ
ГЛАВА ПЪРВА
1.
— Мамка му стара! — възкликна Стив. — Това е страхотно.
— Странно, не ще и дума — отсъди на свой ред Синтия и бързо се огледа да се увери, че не е засегнала стареца. Билингзли обаче не се виждаше никъде.
— Млада госпожице — поправи я Джони. — Странни са гръндж-клубовете, единственото изобретение, с което вашето поколение може да се похвали. Това тук изобщо не е странно. Дори бих казал, че е прелестно.
— Странно е — настоя на своето момичето, но не можеше да крие повече усмивката си.
Джони предполагаше, че „Американският запад“ е бил построен през десетилетието веднага след Втората световна война, тогава когато кината вече не приличаха на старомодните халета от първата половина на века, но пък още не можеха да се сравнят с уютните кутийки с долби озвучаване, каквито бяха модерни напоследък. Билингзли беше включил лампите над екрана и на „партера“, както навярно са се изразявали навремето, та гостите можеха спокойно да огледат цялото помещение. Залата беше голяма, но абсолютно гола. Като се изключат декоративните стенни глобуси, собствениците си бяха спестили украсата. Повечето от седалките си бяха по местата, но червената дамаска беше избеляла и изтъняла, при това миришеше на плесен. Екранът представляваше огромен бял правоъгълник — същият, на който преди години Рок Хъдсън се беше прегръщал с Дорис Дей, през който бяха пробягвали колесниците на Чарлтън Хестън и Стивън Бойд. Беше дълъг поне дванайсет метра, висок — шест, и от мястото, на което Джони беше застанал, изглеждаше като екран на автокино.
Пред екрана имаше подиум — навярно изпълняващ само конструктивни функции, защото по времето, когато са строели киното, водевилът отдавна е бил отмрял като жанр. Дали изобщо някой беше използвал сцената за нещо? Най-вероятно да: за политически събрания, при закриване на учебната година, може би дори за някоя общорегионална олимпиада по правопис. За каквото и да бе предвидена сцената обаче, повече от сигурно беше, че хората, присъствали на скромните селски празненства, не са си представяли нейното последно предназначение.
Джони се огледа, леко разтревожен да не се е случило нещо с Билингзли. Старецът се появи откъм тесния, къс коридор, който свързваше тоалетните с пространството пред сцената — там, където сега се бяха събрали останалите. „Старчето си има някъде скрита бутилка, отишъл е да удари някоя глътка, нищо повече“ — успокояваше се Джони. Когато обаче ветеринарят мина покрай него, не успя да долови дъх на алкохол от устата му, а в това отношение беше безпогрешен, особено от мига, в който стана въздържател.