Мери Джаксън, която крачеше напред-назад из въображаемата дневна и се интересуваше живо от всеки предмет, вдигна очи към слона на Стив.
— Мога да наподобявам небостъргачите на Ню Йорк — похвали се тържествено тя.
— Друг път! — отвърна й предизвикателно Синтия, но идеята и се стори любопитна.
— Да видим! — подкани я Дейвид. Беше вперил поглед в екрана, все едно очакваше да се появят надписите на поредния филм за Ейс Вентура.
— Дадено — съгласи се Мери и вдигна ръце с разтворени пръсти. — Сега, да видим… само секунда… Бях го научила по време на летен лагер, а това беше преди доста време…
— Какво, по дяволите, ви е прихванало всички?
От пискливия вопъл сърцето на Джони замалко пак щеше да спре, изглежда, и останалите се бяха стреснали не по-малко от него. Мери чак изпищя от изненада, силуетът на небостъргачите, които аха-аха да се покажат на екрана, изчезна от фокус и скоро се стопи напълно.
Одри Уайлър беше застанала на средата между вратата вляво от подиума и импровизирания хол. Лицето й беше бледо като платно, ококорените й очи хвърляха заплашителни искрици. Огромната й сянка се беше залепила за екрана, напомняйки без капка съмнение на Батман.
— Вие сте не по-малко побъркани от него. В този момент той е някъде наоколо и ни търси. Точно в този момент. Не си ли спомняш колата, която чухме, Стив? Това беше той, връщаше се от някъде! А вие стоите тук… включили сте всички светлини… и си играете игрички!
— Светлините не могат да се видят отвън, дори да ги бяхме включили всички — възрази й Билингзли. Гледаше Одри хем замислено, хем с известно безпокойство. „Все едно, помисли си Джони, се чудеше къде я е виждал.“ Може би в „Покварени дебютантки“. — Това е кино, имай предвид, изолирано и звуково, и светлинно. Затова и с бандата обичахме да се събираме тук.
— Да, но той ще дойде да провери. И ако гледа много внимателно и се вслушва много внимателно, няма как да не ни открие. В градче като Деспърейшън скривалища няма много.
— Нека ни открие — отвърна й някак глухо Ралф Карвър и надигна пушкалото в ръцете си. — Той уби дъщеря ми и отведе жена ми в неизвестност. Имах възможност не по-малка от вас, госпожо, да се уверя на какво е способен. Нека дойде, щом иска. Имам да му предам бързата поща.
Одри го изгледа за момент, сякаш не беше сигурна дали бе разбрала правилно думите му. В погледа му не можеше да открие и искрица живот. Обърна за секунда внимание на Мери, колкото да се увери, че жената не представлява интерес, и отново се спря на Билингзли.
— Може да се промъкне, без да го усетим. Място като това сигурно има поне няколко входа. Повече от пет-шест дори.
— Да, и всички са добре залостени с изключение на прозореца на дамската тоалетна — увери я Билингзли. — Сега се връщам оттам: заредил съм цял куп бирени шишета на перваза зад стъклото. Ако реши да отвори, прозорецът ще избута бутилките, те ще паднат на пода и ще се натрошат на парчета. Ще го чуем, госпожо, няма как и когато се появи, така ще го надупчим с олово, че можете да го занесете на вторични суровини.
Докато говореше заканителните си нелепости, Билингзли постоянно местеше очи от лицето й, което си беше много добре, и краката й, за които Джон Едуард Маринвил имаше скромното мнение, че са повече от забележителни.
Непознатата продължаваше да гледа възрастния мъж пред себе си, все едно се е сблъскала с най-големия глупак в живота си.
— Ти да си чувал нещо за ключове, дъртако? В градчета като това ченгетата имат ключове за всички заведения.
— За всички работещи заведения — съгласи се Билингзли. — Но „Американският запад“ от доста време е затворен. Вратите не са просто заключени, те са заковани с дъски. Децата използваха аварийното стълбище да влизат отпред, но това свърши още миналия март поради срутването на стълбите. Не, тук сме в по-голяма безопасност откъдето и да било.
— В по-голяма безопасност от къщи — подкрепи го Джони.
Одри се извърна към него с ръце на кръста.
— Е, какво възнамерявате тогава да правите? Да останете тук и да се забавлявате със сенките на животни върху киноекрана?
— Успокойте се, де! — тросна й се Стив.
— Ти се успокоявай колкото си искаш! — нахвърли му се тя. — Аз искам да се махна оттук!
— Всички това искаме, но не му е сега времето — обясни Джони и се огледа за подкрепа от останалите. — Някой да е на друго мнение?
— Ще бъде пълна лудост да се измъкнем по тъмно — каза Мери. — Вятърът духа с поне двайсет метра в секунда, ще ни отнесе.
— И какво очаквате да се промени утре, когато бурята отмине и слънцето се покаже? — попита Одри. Продължаваше да гледа Джони.