— Мисля, че докато бурята свърши, нашият приятел Ентрейджиън може да не е между живите — отговори той. Ако вече не е умрял.
Ралф вдигна глава и кимна в знак на съгласие. Дейвид клечеше до телевизора с ръце, опрени на коленете. Слушаше съсредоточено разговора им.
— Защо? — зачуди се Одри. — Как така?
— Не сте ли го виждали? — попита Мери.
— Разбира се, че съм го виждала. Само че не днес. Днес само слушах как се разкарва с колата нагоре-надолу… и как си говори сам на себе си. В интерес на истината от вчера не съм го виждала.
— Тук някъде има ли източник на радиация, госпожо? — попита Ралф. — Да не би мястото да е било хранилище на ядрени отпадъци, на обезвредено оръжие? Бойни глави, нещо такова? Защото ченгето най-определено даваше вид, че се разпада пред очите ни.
— Не мисля, че става дума за облъчване — възрази Мери. — Виждала съм снимки…
— Хей — вдигна ръце Джони. — Имам предложение. Мисля, че ще е най-добре да седнем и да обсъдим нещата. Съгласни? Ако не друго, ще убием времето, пък в крайна сметка може да изникне идея какво да правим занапред. Обърна се към Одри, дари я с най-ослепителната си усмивка и за свое облекчение видя известни признаци на успокоение. Е, мадамите може би вече не се разтапяха от умиление пред чара му, но още можеше да ги печели. — Във всеки случай ще свършим нещо по-конструктивно от това да си играем на сенки.
Усмивката му поугасна и той се обърна да изгледа всеки поотделно: Одри, застанала на самия ръб на килима, облечена в своето фрапантно секси костюмче; Дейвид, клекнал до телевизора; Стив и Синтия, седнали на облегалките на затрупаното с вещи кресло, навярно купено на същия търг като бар-плота; Мери, права до екрана с ръце, скръстени пред гърдите, подобно на гимназиална учителка; Том Билингзли, прибрал за по-сигурно ръце зад гърба, за да не се поддаде на изкушенията от лавиците под бара; Ралф в голямото кресло, потънало отчасти в сянка, с почти затвореното си от отока ляво око. Обществото на оцелелите след Коли Ентрейджиън, всички строени за проверка.
„Какъв екип — каза си Джони. — Все едно гледам Манхатън Трансфър преди концерт в пустинята.“
— Има и друг повод за разговор — допълни той. Погледа му привлякоха уголемените им сенки по екрана. За секунда всички му заприличаха на огромни птици. Сети се за Ентрейджиън, как му обясняваше, че лешоядите пърдели, че били единствените птици, които го правели. Спомни си как Ентрейджиън му беше казал: „По дяволите, ние всички сме надживели «защо»-то, ти поне добре го знаеш.“ Джони си каза, че навярно това е била най-ужасяващата реплика, която е чул през живота си. Най-вече защото звучеше правдоподобно.
Джони бавно кимна, все едно разговаряше с невидим събеседник, и продължи нататък.
— През живота си съм виждал невероятни неща, но досега не съм се сблъсквал с прояви на свръхестествени сили. Навярно до днешния ден. И което най-много ме плаши, е чувството, че свръхестествените събития около мен могат тепърва да продължат. Не знам. Единственото, в което съм сигурен, е, че през последните няколко часа ми се случиха куп необясними неща.
— За какво говориш? — попита Одри, готова да ревне като малко дете. — Малко ли лоши неща се случиха, та трябва сега да си разправяме допълнително небивалици?
— Така е — съгласи се Джони. Тихият му глас излъчваше съчувствие, на каквото сам не се беше чувствал способен. — И все пак, това не променя нещата.
— Ще разговарям далеч по-добре, ако стомахът ми престане да стърже — обади се Мери. — Предполагам, че тук няма никъде ядене?
Том Билингзли затърка подметка в пода и я изгледа с известно неудобство.
— Няма кой знае какво, госпожо. Тук идвахме обикновено по вечерно време, да пийнем и да си поговорим за отминалите дни.
Мери тъжно въздъхна.
— Така и предполагах.
Той обаче посочи с ръка дясната врата.
— Преди няколко дни Марти Ивс донесе някаква торбичка с продукти. Най-вероятно консерви със сардина. Марти обичаше най-много сардина и обикновени бисквити.
— Тц — отвърна недоволно Мери, но все пак предложението й прозвуча интересно. Джони си каза, че след два-три часа и на аншоа би се зарадвала.
— Ще отида да погледна, може и друго да е донесъл — размърда се Билингзли. Не изглеждаше въодушевен от идеята.
Дейвид се изправи:
— Ако искате, аз ще отида.
Билингзли вдигна рамене. Отново беше вперил поглед в Одри, забравяйки напълно за сардините на Марти Ивс.
— Като излезеш през вратата, вляво се пада ключът за лампата. Точно срещу теб има няколко рафта. Каквото носехме за храна, слагахме го там. Можеш да намериш и „Снакс“.