— Вие, момчета, може и да сте си попийвали здравата, но поне сте се сещали да донесете нещо за мезе — похвали ги Джони. — Това ми харесва.
Ветеринарят го изгледа за секунда, отново вдигна рамене и се съсредоточи върху краката на Одри Уайлър. Тя не забелязваше интереса му или поне не реагираше.
Дейвид тръгна към вратата, насред пътя се спря, върна се и взе револвера. Погледна към баща си, но Ралф се беше загледал в някаква точка пред себе си, някъде из тапицираните в червено седалки на киното. Момчето грижливо натика пистолета в джоба си, така че само дръжката да се подава, и се запъти към изхода. Докато минаваше покрай Билингзли, попита дали в сградата има течаща вода.
— Тук сме в пустинята, синко. Щом някоя сграда стане необитаема, първата работа е да спрат водата.
— Много лошо. Целият съм в сапун. Сърби ужасно. Дейвид остави групичката, стигна вратата и бръкна зад рамката в търсене на ключа за лампата. След малко коридорът грейна от светлина и Джони облекчено си отдъхна — част от съзнанието му беше очаквала нещо да се нахвърли на момчето в тъмното. Билингзли също го беше следил с поглед.
— Това, което момчето направи в участъка, как излезе от килията, беше направо невъзможно — отсъди Билингзли.
— Ако беше невъзможно, сега щяхме да си киснем зад решетките — каза Джони. Наглед говореше като нормален, трезво разсъждаващ човек, какъвто винаги е бил, но ветеринарят само изричаше на глас мисъл, която му беше идвала наум и на него. Дори му беше хрумнало и научно определение на феномена „чудеса без характер на сензация“. Щеше да си го запише в бележника, ако не го беше изпуснал на шосето. — Или според теб още сме в затвора?
— Не, в киното сме, и всички видяхме с очите си какво направи Дейвид — съгласи се Билингзли. — Как се насапуниса и се провря между решетките, все едно семка от диня ти бяга между пръстите. Всичко изглеждаше логично. Но ще ти кажа нещо, приятел, дори и йога не би могъл да го направи. Не заради друго, а заради главата. Каквото ще да казваш, главата трябваше да се заклещи между железата.
Обходи всички с поглед, спирайки се по-продължително на Ралф. Той беше вдигнал очи в негова посока, но Джони не беше сигурен дали изобщо разбира какво говори старецът. Толкова по-добре.
— Накъде биете? — попита Мери.
— Не съм много сигурен — каза Билингзли, — но мисля, че ще постъпим правилно, ако оставим господин Карвър-младши да ни води. — Замисли се за малко и добави: — Тук имаме една стара поговорка, гласяща, че в студена нощ не e важно кой пали огъня.
2.
Нещото вдигна умрелия койот и внимателно го огледа.
— „Сома“ умира, „пневма“ си отива, само „саркс“ остава — каза то с глас, повече от странен: едновременно звучен и лишен от всякакъв тон. — Така е било винаги; така ще бъде винаги; животът те изсмуква, сетне умираш.
Нещото отнесе умрелия звяр на долния етаж. Лапите и разбитата глава безпомощно се люшкаха, тялото се беше смалило, все едно от него бе останала единствено одраната кожа. Създанието, което го държеше, застана за момент пред външната врата на общинската сграда, впери поглед в мрака и се заслуша във вятъра.
— Co ках сет — възкликна то на глас, обърна се и заедно с койота влезе в помещението с гишетата. Погледна към закачалките вдясно от вратата и веднага забеляза, че момиченцето — Пай, както я наричаше брат й, — е било свалено от мястото си и увито в една от завесите.
Изпитото лице на съществото се изкриви в гневна гримаса, докато погледът шареше по закрития с платнището детски силует.
— Свалил я е! — констатира то на глас, все едно говореше на койота. — Проклетото хлапе я е свалило! Глупаво, създаващо неприятности хлапе!
Да, немирно хлапе, невъзпитано хлапе… глупаво хлапе. В известен смисъл последното определение си оставаше най-близко до истината. Глупавото християнче, което се бе опитало поне с малко да подреди нещата, все едно беше възможно нещо да бъде наред, все едно смъртта беше някакъв нецензурен надпис по стената, който с известни усилия може да бъде изтрит. Може би си мислеше, че затворената книга ще бъде отворена отново отначало, за да завърши другояче…
И все пак гневът се беше смесил с чувство на страх, което като жълта нишка се провираше през червения плат на омразата — момчето не се предаваше, значи и другите с него не се бяха предали. Не трябваше и да помислят да избягат от
(Ентрейджиън нея него тях)
ареста, дори и килиите им да стояха с широко отворени врати. И все пак бяха го направили. Заради момчето, заради нещастното, надуто, главозамаяло се християнче, което бе имало безочието да свали оная малка мръсница сестра си, да я изпрати с нещо, позволяващо си да прилича на погребение…