— Молитва преди ядене? — учуди се Синтия.
— Точно така.
— Все ми е тая — вдигна рамене Джони. — Мисля, че каквото си измолим, все ще е за добро.
— Амин — подкрепи го Стив.
Дейвид остави торбичката и кутията на пода между гуменките си. Затвори очи и прибра ръце, опрени пръст до пръст, пред лицето си. На Джони му направи впечатление колко скромно е момчето. В този най-непринуден жест се криеше грация, непостижима за повечето хора.
— Господи, молим те да благословиш храната, която се каним да ядем — произнесе Дейвид на глас.
— Да, всичко, което се намира пред нас — обади се отново Синтия и по лицето й се изписа веднага съжаление, задето не си е замълчала. Дейвид обаче не изглеждаше засегнат: може би изобщо не я беше чул.
— Благослови нашата дружба, грижи се за нас и ни освободи от злото. Моля те, бди и над майка ми, ако това не противоречи на волята Ти. — Той се умълча, след което допълни, по-тихо: — Навярно противоречи, но моля Те, ако не, погрижи се. Уповавам се на Христа. Амин.
И отвори очи.
Джони беше трогнат. Кратката молитва на момчето го беше засегнала същото онова място в душата му, до което Ентрейджиън така и не беше успял да се докосне.
„Разбира се. Защото момчето наистина вярва в това, което говори. По своя си скромен начин то е способно да превърне папа Йоан Павел с неговите карнавални дрехи и шапчица, все едно купена в Лас Вегас, в най-праведния християнин.“
Едва сега Дейвид се наведе и вдигна скромните продукти, които беше намерил в коридора. По лицето му се четеше тържественост, все едно даваше вечеря в чест на Деня на Благодарността.
— Заповядай, Мери — извади той консерва сардини. — Отварачката е прикрепена отдолу.
— Благодаря, Дейвид.
Той се усмихна.
— Благодарете на приятеля на г-н Билингзли. Храната е негова, не моя. — След което й подаде и бисквитите. — Би ли раздала на останалите?
— Вземи, колкото ти е нужно, другото остави — рече замислено Джони. — Така ни учеха приятелчетата от Кръжока… а, Том?
Ветеринарят го удостои с влажния си поглед, но не каза нищо.
Дейвид връчи друга консерва на Стив и трета — на Синтия.
— О, не, сладък, няма нужда — опита се да му върне своята момичето. — Ще си поделим една със Стив.
— Няма защо — увери я Дейвид. — Има за всички. Честна дума.
След което даде от сардините на Одри, на Том и на Джони. Джони обърна на два пъти консервата в ръце, все едно искаше да се увери, че е реална. Най-накрая разкъса обвивката, откачи ключето, пъхна го в дупката и започна да върти. Щом в носа го блъсна миризмата на риба, изведнъж установи колко е гладен. Ако някой му беше казал, че ще се нахвърли с такъв апетит на консерва жалки сардини, навярно щеше да му се изсмее.
Нещо го потупа по рамото. Беше Мери, която поднасяше кутията с бисквити на околните. Изглеждаше, все едно не е на себе си от щастие. От устата й се стичаше рибен сос.
— Вземи си — подкани го тя. — Чудесни са. Наистина!
— Ъ-хъ — съгласи се Синтия. — Винаги съм казвала, че бисквитка в нужда се познава.
Джони пое кутията, погледна вътре и видя, че само една от хартийките е пълна, при това наполовина. Бисквитите бяха кръгли, тьмнооранжеви на цвят. Той си избра три и ги пъхна в устата си. Сърдитият му стомах отказваше да поеме повече, затова нямаше как да награби още, преди да предаде кутията на Билингзли. Погледите им се кръстосаха за миг и в ушите му прозвуча гласът на стареца, който твърдеше, че и йога не би могъл да мине. Заради главата. Разбира се, не биваше да забравя и случая с мобифона: когато апаратът беше в ръката на момчето, се бяха показали три чертички на екрана, а когато той самият се бе опитвал да набира — нито една.
— Това решава спора веднъж завинаги — заговори Синтия с пълна уста. Гласът й издаваше същата радост, като погледа на Мери отпреди малко. — Храната е много по-хубаво нещо от секса.
Джони погледна към Дейвид. Беше се опрял на една от облегалките на креслото, където седеше баща му и се хранеше. Консервата на Ралф стоеше в скута му непокътната, докато Карвър все така гледаше празните седалки на залата. Дейвид извади внимателно две рибки от своята консерва, сложи ги на бисквита и ги подаде на баща си, който задъвка съвсем машинално, все едно не беше гладен, ами само бързаше да преглътне. Да наблюдава момчето в подобна проява на синовна нежност, накара Джони.да се почувства неудобно, все едно се намесваше в интимния му живот. Отмести очи и забеляза кутията с бисквити на земята. Всички бяха заети с яденето и никой не обърна внимание на Джони, който се наведе, вдигна бисквитите и ги погледна отблизо.