Всеки беше изял поне пет-шест (Билингзли навярно повече: дъртият пръч си беше натъпкал устата), но кутията си оставаше наполовина пълна.
4.
Ралф разказа за трагедията на семейство Карвър, доколкото му позволяваха възможностите, тъпчейки се с риба между изреченията. Опитваше се да прочисти съзнанието си, да се върне на земята — повече за доброто на Дейвид, отколкото заради самия себе си, — но не беше лесно. Пред очите му продължаваше да витае образът на Кирсти, просната на стъпалата, а след това — сцената, когато Ентрейджиън бе отвел Елън от ареста. „Не се тревожи, Дейвид, ще се върна“ — беше казала тя. Но за Ралф, убеден, че за четиринайсет години съвместен живот добре е опознал всички интонации в гласа на Ели, тези думи си оставаха произнесени все едно от мъртвец. И все пак, длъжен беше пред Дейвид да потисне отчаянието и да се опита да се държи като нормален човек. Трябваше да се върне в кожата си, независимо от шока, напрежението и вината — да, точно вината — които се опитваха да го лишат от разсъдък. Но беше трудно. Когато и той свърши, Одри изкоментира:
— Добре, при вас поне не се е стигало до бунт на животинското царство. Много съжалявам за жена ви и дъщеричката ви, господин Карвър. Съчувствам и на теб, Дейвид.
— Благодаря — каза Ралф, а Дейвид побърза да допълни:
— Все още има надежда мама да е жива и здрава.
Баща му прокара пръсти през косата му и кимна в знак на съгласие.
Дойде ред на Мери, която разказа за найлоновия плик под резервната гума; за това, как Ентрейджиън, докато рецитирал репликите, задължителни при арест на заподозрени, бил вметнал, че ще ги убие; за това, как беше застрелял съпруга й на стълбите в общинската сграда без всякаква причина или предупреждение.
— Добре, че няма диви зверове — обади се Одри. Това най-много я вълнуваше. Надигна консервата си и без ни най-малко да се стеснява от, погледите им, изля последните капчици сос в гърлото си.
— Ти или не чу за койота, който ченгето извика да ни пази, или просто ти се иска да не си го чула — сгълча я Мери.
Одри махна пренебрежително с ръка. Беше седнала така, че Билингзли можеше да се наслаждава на бедрото й. Ралф също гледаше под полата й, но това, което виждаше, не му действаше. Даваше си сметка, че в остарелите акумулатори има повече течност, отколкото воля за живот в душата му.
— Човекът може да опитомява койоти, не знаете ли? — каза Одри. — Храниш ги с хамбургери и ги дресираш като кучета, това е.
— Може би си виждала Ентрейджиън да се разхожда из града с койот на каишка? — попита я най-любезно Маринвил.
Тя го изгледа за миг и се впусна в обяснения:
— Не съм. Познавах го дотолкова, че да го поздравя на улицата, нищо повече. Така е и с всички останали в града. Прекарвах повечето от времето си в рудника, в лабораторията или далеч оттук. Никога не ме е привличал градският живот.
— Ами какво стана с вас, Стив? — запита Джони. — Каква е вашата история?
Ралф забеляза как преди да отговори на писателя, човекът с тексаския акцент размени поглед с приятелката си, ако двамата наистина бяха приятели.
— Най-напред да кажа, че ако ме издадеш пред агента си, задето съм качил момиче на автостоп, ще си изгубя цялата премия.
— Мисля, че сега засега това представлява най-малката ти грижа. Давай, разкажи ни.
Двамата с девойката се впуснаха да разказват, всеки от своята гледна точка, повече от убедени, че премеждията им надминават границите на вероятното. И двамата бяха недоволни от бедния си речник, та не можеха подробно да опишат колко ужасен бил каменният отломък, заварен в лабораторията, как им бил подействал, още повече — никой не държеше да споменава за случилото се между тях, когато вълкът (двамата бяха единодушни, че не става дума за обикновен койот, а за истински вълк) беше измъкнал статуетката от сградата, за да им я занесе. Ралф предположи, че има някаква връзка със секса, макар че какво толкова ужасно можеше да има в една сексуална връзка, не можеше да каже.
— Още ли ще си играем на Тома Неверни? — обърна се Маринвил към Одри, щом Стив и Синтия приключиха с разказа си. Говореше сдържано, дори с известна нежност, да не излезе, че с нещо иска да я заплашва. „Разбира се, че няма да иска да я плаши — разсъждаваше Ралф. — Ние сме всичко на всичко седем. За да успеем, трябва да си останем един отбор. Пък и да си призная, не се справя никак зле със задачата.“
— Не знам Тома ли съм — отвърна Одри. Личеше си, че чутото надвишава способностите й да възприема. — Не искам да вярвам в нищо от тези глупости — само да се замисля за тях и вече ми прилошава от страх — и все пак не виждам причина да лъжете. — Замисли се и добави: — Освен, ако срещата с онези, обесените в скривалището на Ернандо… хм, до такава степен ви е изплашило, че…