— Че от страх сме започнали да халюцинираме — изпревари я Стив.
Одри кимна.
— Змиите, които сте видели в къщата… в това поне има известна правдоподобност. Понякога кроталите усещат наближаващата буря три дни предварително и се събират, за да си търсят убежище. Колкото до останалото… не знам. Аз съм човек на науката и не виждам как…
— Хайде, госпожо, държите се като малко дете, което иска да убеди околните, че устата му е зашита с конец, за да не яде от карфиола — направи сравнение Синтия. — Всичко, което ни се случи, съвпада с видяното от господин Маринвил преди нас, с видяното от Мери преди него, с видяното от семейство Карвър преди тях. От самото начало до съборената дървена ограда, пред която Ентрейджиън е сгазил бръснаря или който беше там, всичко се подрежда. Забравете тия глупости за „човек на науката“. Всички сме единодушни, само вие се опитвате да ни противоречите.
— Но аз не съм видяла нищо подобно! — оплака се на глас Одри.
— А какво сте видели? — попита Ралф. — Хайде, кажете ни.
Одри кръстоса крак върху крак и подръпна полата си.
— Бях на палатка. Имах четири дни отпуск, та яхнах Сали и поех на север, към Медната планина. Любимото ми място в цяла Невада.
На Ралф му се струваше, че жената се оправдава, сякаш и преди си е патила заради подобно поведение.
Едва сега Билингзли отмести поглед от краката й, все едно се събуждаше от дълбок сън — сън, в който същите тези крака навярно го бяха опасали през кръста.
— Сали — рече той. — Как е Сали?
Одри го изгледа с дълбоко недоумение, но след това се сети за какво става дума и като момиченце му се усмихна:
— Много е добре.
— Оправя ли се?
— Да, благодаря, мехлемът свърши работа.
— Радвам се да го чуя.
— За какво говорите? — полюбопитства Маринвил.
— Лекувах кобилата й преди година, година и нещо — обясни Билингзли. — Това е.
Ралф не беше сигурен дали би оставил точно Билингзли да се грижи за неговия кон, ако имаше такъв; не би позволил на Билингзли да се докосне и до улична котка. Разбира се, не беше изключено година по-рано ветеринарят да е бил друг човек. Когато превърнеш пиенето в занаят, дванайсет месеца са достатъчни напълно да се преобразиш.
— С доста усилия отворихме мината „Гърмяща змия“ говореше Одри. — Няколко орела умряха…
— Няколко ли? — свъси вежди Билингзли. — Не съм запален природозащитник, но мисля, че не се изразяваш съвсем точно.
— Добре де, бяха около четиридесет. Не може да се говори за уникални екземпляри, пък и в Невада винаги е имало много орли. И ти го знаеш, докторе, и зелените го знаят, само че за тях смъртта на всеки орел е все едно да свариш дете. Това, което ги притеснява в действителност — това, което притеснява всички, — е да не би наистина да отворим отново мината. Божичко, така ми писва от тях понякога. Влачат се тук с малките си, лъскави вносни автомобилчета — за всяка от тези коли са отишли поне двайсет и пет кила чиста американска мед — и ни крещят в очите, че сме били зверове, насилващи земята. Тия…
— Госпожо — прекъсна я Стив. — Ще извинявате, ама сред нас активисти на „Грийнпийс“ няма.
— Разбира се, че не. Бях започнала да казвам, че на нас всички ни е тъжно за умрелите орли — за соколите и гарваните също — независимо от мнението на природозащитниците. — Одри огледа всички присъстващи, все едно проверяваше до каква степен бяха готови да й повярват. — Чистим медната руда с помощта на сярна киселина. Най-лесният начин е с пръскачки, викаме им „дъждовници“, напомнящи на въртящите се пръскачки. Но подобни съоръжения оставят локви, птиците ги виждат от въздуха, идват да се изкъпят и да пият вода… и умират. Смъртта им не е от приятните.
— Никак — съгласи се Билингзли и примигна с влажните си очи. — Когато от „Китайката“ и от другата мина, „Десатоя“, вадеха злато — това беше през петдесетте — локвите бяха пълни с цианид, ефектът — не по-малко печален. Но тогава нямаше зелени природозащитници. Щастливи времена са били за дружеството, а, госпожице Уайлър?
Надигна се, отиде до бара, наля си един пръст уиски и го изпи на един дъх, все едно гълташе лекарство.
— Може ли и за мен една чашка? — осмели се да поиска Ралф.
— Да, гос’ине, мисля, че може — отвърна му ветеринарят, подаде му питието и извади още чаши за останалите. Предложи им топли газирани напитки, но те предпочетоха минерална вода.
— Отказахме се от дъждовниците и ги заменихме с разпределителни глави и емитери — продължаваше с разказа си Одри. — Методът е много по-бавен и по-скъп, но така поне няма опасност птиците да попаднат сред химикалите.