— Няма — потвърди Билингзли и си наля втора чашка. Този път я изпи по-бавно, без да изпуска от поглед краката на Одри.
5.
Проблем ли?
Засега, може би — не… но не бе изключено да възникне, ако нужните мерки не се предприемеха.
Нещото, което приличаше на Елън Карвър, седеше зад бюрото в празния арест. Беше вдигнало високо глава и лъщящите му очи гледаха към вратата. Навън вятърът ту се усилваше, ту утихваше, ту се усилваше, ту утихваше… По стълбите се дочуха нечии тихи стъпки, драскане на нокти по цимента. Стъпките спряха пред вратата. Някой изръмжа, все едно тактично се покашляше. В следващия миг вратата широко се отвори, блъсната от муцуната на пумата. За женска беше доста едра — поне метър и осемдесет от носа до задницата. Дебелата опашка прибавяше още близо метър.
Пумата влезе в помещението с килиите, сниши се до дъсчения под и ушите й се прилепиха до удължения череп. Нещото на стола се приведе не само за да привика звяра по-близо до себе си, но и да се опита да усети чувствата, които го обладаваха в този момент. Животното беше уплашено, опитваше се да разграничи различните миризми в помещението, но никоя не му действаше успокоително. Не само задето бе попаднало в човешка бърлога, но и за друго…
Надушваше много неща и всички бяха повод за тревога. Най-напред острата и задушлива миризма на барут, която буквално я блъскаше в носа. Сетне зловонното дихание на човешки страх, подобно на вонята на пот и изгоряла трева. После идваше мирисът на кръв — кръв койотска, кръв човешка, смесени в едно. И най-накрая — това същество насреща, което не преставаше да я наблюдава. Искаше й се да избяга, но някаква сила я притегляше към създанието на стола. Приличаше на човек, но не миришеше на човек, по-точно издаваше миризма, каквато пумата никога през живота си не беше срещала. Най-накрая животното не издържа, плахо се наежи и измяука като котка.
Съществото се надигна от стола, хвана пумата за муцуната и я придърпа към себе си, за да я погледне в очите. Бързо занарежда на езика на безформеното — езика, който всички разбираха — къде да отиде, колко да чака, какво да стори, щом му дойде времето. Те били въоръжени и най-вероятно щели да убият пумата, но тя трябвало вече да си е свършила работата.
Докато съществото говореше, от носа на Елън Карвър потече кръв. То я усети по устните и с длан я избърса. По бузите и врата на Елън се бяха появили малки пъпки като от изприщване. Проклета кожна инфекция! Нищо повече, но достатъчно за начало! Защо някои жени така и не се научаваха да се грижат за вида си?
— Добре — заключи съществото. — А сега върви. Чакай да дойде подходящият момент. Аз ще слушам заедно с теб.
Пумата отново протяжно измяука, облиза с грапавия си език ръката, която съществото в тялото на Елън Карвър му подаде, и се обърна да излезе от помещението.
Чудовищното създание се върна на стола си и отново се облегна. Затвори очите на Елън и се вслуша в непрестанното дращене на пясъка по стъклата, докато с част от съзнанието си придружаваше животното по пътя му.
ГЛАВА ВТОРА
1.
— Имали сте кратък отпуск, яхнали сте кобилата си и сте отишли да лагерувате — каза Стив. — А после какво?
— На Медната планина прекарах четири дни. Лових риба, правих снимки — фотографията ми е любимото хоби. Изкарах си чудесно. Преди три дни се върнах у дома. Отидох си право вкъщи, живея в северния край на градчето.
— Кое ви накара да се върнете? — попита Стив. — Да не би да сте предчувствали влошаването на времето?
— Не, носех си малкия транзистор и през цялото време обещаваха само слънце и високи температури.
— И аз все това чувах — съгласи се той. — Тая свинщина навън си остава пълна загадка.
— Имах уговорена среща с Алън Саймс, главния счетоводител на дружеството. Трябваше да изчислим колко общо ни е струвало преминаването от пръскачки към другите съоръжения. Той щеше да пристигне със самолет от Аризона. Имахме среща в девет часа сутринта в скривалището на Ернандо. Викаме така на лабораторията и фирмените офиси в края на града. Именно заради срещата съм се облякла в този проклет костюм — Франк Гелър ми каза, че Саймс не обича — не обичал, по-право — жени с дънки. Знам, че когато се връщах от излета, всичко си беше наред, защото Франк ми се обади и ми каза да се облека по-така за срещата. Беше същата вечер, около седем часът.
— Кой е Франк Гелър? — попита Стивън.
— Главният минен инженер — отвърна Билингзли. — Отговаря за отварянето на „китайската мина“. Поне отговаряше.