Очевидката разказваше със същото спокойствие, което Джони беше срещал и при други в нейното положение. Беше се сблъсквал с подобни сцени много често във Виетнам, когато разпитваше войници, върнали се от бойното поле. Той самият беше в ролята на цивилно лице, с бележник в едната ръка, с химикалка — в другата, с портативен касетофон, метнат през рамо, и за всеки случай закачил знак, че е цивилен, да не го убият по погрешка. Беше гледал, беше слушал, бе записвал разкази и впечатления, но през цялото време се беше чувствал като натрапник. Нещо повече — беше изгарял от ревност. Горчивите мисли, които тогава го бяха спохождали — че е като евнух в чужд харем, че е като пианист в публичен дом — сега му се струваха повече от нелепи.
— Бях на дванайсет, когато баща ми ми подари малокалибрена пушка — разказваше Одри Уайлър. — Първата ми работа беше да изляза на двора пред къщата ни в Седалия и да гръмна една сойка. Когато се доближих до птицата, тя беше още жива. Цялата трепереше, окото й беше вперено право напред в пространството. Човката й бавно се отваряше и затваряше. Никога през живота си не съм желала толкова горещо да върна времето назад. Клекнах на земята до птицата и изчаках животът да я напусне напълно. Струваше ми се, че поне това й дължа. Човекът с униформата на местната сладкарница трепереше точно по същия начин. Гледаше през мен, към отсрещния край на улицата, все едно не бях застанала до него. Челото му беше покрито със ситни капки пот. Главата му все едно се беше издула, по раменете му се беше поръсило нещо като бял прашец. В първия момент ми дойде идиотската идея, че са парченца стиропор, нали знаете — от онези бели зрънца, с които хората пълнят колетите, когато пращат нещо чупливо по пощата. Но след това се уверих, че са мънички, натрошени на прах костици. Нали разбирате, от черепа му.
— Не искам повече да слушам — внезапно я прекъсна Ралф.
— Навярно и аз така бих казал — съгласи се Джони, — но трябва всичко да научим. Защо с момчето не се поразходите из коридора? Можете да откриете нещо ново.
Ралф кимна, изправи се и направи крачка по посока на Дейвид.
— Не — възрази момчето. — Трябва да стоим.
Ралф го изгледа с известно неразбиране. Дейвид поклати глава.
— Съжалявам, но оставам.
Ралф остана за секунда прав, сетне си седна на мястото.
Докато двамата разменяха тези реплики, Джони случайно погледна Одри. Беше вперила очи в момчето, а той бе едновременно на ужас и на страхопочитание. Сякаш през живота си не беше срещала подобно създание. После се сети за бисквитките, които излизаха от кутията също като клоуните от мъничката кола в цирка, и се замисли дали изобщо някой от тях беше виждал създание като Дейвид Карвър. Отново си спомни за чертичките на мобифона, за Билингзли и неговата реплика за йогата. Дори и йога не можел да мине заради главата. Всички се бяха съсредоточили върху лешоядите, паяците, койотите, говореха си за плъхове, които изскачали изпод автомобилните гуми, за гърмящи змии, които пълзели по пода на кухнята; повечето мислеха за Ентрейджиън, за езика, който говореше, и за точния му като на Бъфало Бил мерник. Но защо никой не се сещаше да помисли за Дейвид? Какво точно представляваше това момче?
— Давай нататък, Одри — подкани я Синтия. — Само се опитай да спестиш подробностите. — И посочи с глава Дейвид.
Одри я погледна с известно неразбиране, но скоро се усети и продължи нататък.
2.
— Бях клекнала до момчето от сладкарницата и се мъчех да взема решение как да постъпя — дали да остана при него или да изтичам да повикам някого — когато откъм Котън Стрийт долетяха нови викове и изстрели. Чу се трошене на стъкла. Нещо изскърца на дърво, после издрънча на желязо. Колата отново изрева. Имам чувството, че от два дни насам друго не съм чувала освен рева на мотора. Онзи обръщаше и по звука разбрах, че приближава в моя посока. Имах само секунда за размисъл, но дори и две да бяха, едва ли бих сторила друго — плюх си на петите и избягах.
Исках да се върна в колата си и да подкарам извън града, но си казах, че времето няма да ми стигне. Мислех, че дори няма да успея да се скрия зад близкия ъгъл. Затова нахлух в бакалницата. Продавачката, Уенди Уоръл, лежеше мъртва до касата. Баща й — собственик и на бакалницата, и на месарницата — беше седнал на стол в малкия офис зад щанда, прострелян в главата. Беше гол до кръста. Навярно тъкмо се е преобличал, когато са го убили.
— Хю започва работа рано — рече Билингзли. — Много по-рано от останалите в семейството.
— Така, а през това време Ентрейджиън обикаля всички заведения и проверява — продължи Одри. Искаше й се да говори безгрижно, все едно си бъбри с приятелка на кафе, но всъщност беше на ръба на истерията. — Ей за това е опасен. Постоянно обикаля къщите и проверява. Може да се е побъркал, може да няма милост към никого, но същевременно е изключително педантичен.