— И все пак е смъртно болен — напомни Джони. — Когато ме докара в града, така кървеше, че малко му оставаше да припадне. А оттогава са минали шест часа. Ако кръвоизливите не са спрели… — Той вдигна рамене, без да довърши.
— Не се улавяйте в капаните му — едва не зашепна Одри, все едно издаваше голяма тайна.
Джони разбра какво има предвид. От това, което беше видял с очите си, знаеше, че е невъзможно, но също така си даваше сметка, че ако тръгне да я убеждава, само ще си изгуби времето.
— Продължавай — нямаше търпение Синтия. — Какво стана после?
— Опитах се да използвам телефона на господин Уоръл. Беше блокирал. Останах в задната част на магазина в продължение на около половин час. През това време колата на два пъти мина покрай къщата: веднъж по Мейн Стрийт, втория път зад гърба ми — или по Мескит, или отново по Котън. Изстрелите продължаваха. Качих се на горния етаж, където семейство Уоръл живеят. Надявах се там телефонът да е наред. Но не беше. Нито пък госпожата или момчето. Мерт, мисля, че така се казваше. Тя беше в кухнята с глава, завряна в мивката, и с прерязано гърло. Синът й така и не беше станал от леглото. Имаше кръв навсякъде. Стоях на вратата на детската стая, гледах плакатите на рокмузиканти и баскетболисти, а навън колата отново приближаваше.
Слязох до задния изход, но така и не посмях да отворя вратата. През цялото време си го представях как е застанал до стената и ме дебне. Точно преди минута го бях чула да отминава, но въпреки това бях убедена, че ме чака отвън.
Реших, че ще е най-добре да изчакам да се стъмни. Тогава може би щях да успея да се измъкна с колата. Може би. Човек никога не знае. Защото той беше толкова непредвидим. Вярно, не стоеше постоянно на Мейн Стрийт, нито пък постоянно слушах шума от двигателя, но тъкмо, да си кажа: ето, няма го, тръгнал е към хълмовете, и той се появяваше отново, подобно на заек от цилиндъра на фокусник.
В магазина обаче не можех да остана. Ако не за друго, то защото бръмченето на мухите ме подлудяваше. Освен това беше много задушно. По принцип горещината не ми прави впечатление, просто няма как, щом живея в централна Невада, но непрекъснато си внушавах, че усещам миризмата труповете край себе си. Затова изчаках да чуя изстрели от другата страна на автомобилния сервиз — на Дюмон Стрийт, кажи-речи в източния край на града — и излязох от къщата. Да прекося отново магазина и да изляза на тротоара, ми се струваше една от най-смелите постъпки в целия ми живот. Все едно бях войник и вървях през минно поле. В началото не можех да помръдна; бях замръзнала на едно място пред магазина като статуя. Спомням си как си повтарях, че трябва да вървя, че не трябва да тичам, иначе ще ме обхване паника, но все пак съм длъжна да вървя. Така или иначе не можех. Не можех. Все едно се бях парализирала. Тогава го чух отново да приближава. Странно. Все едно ме беше усетил. Може би не мен точно, но някого. Беше усетил човек да се движи зад гърба му. Все едно си беше измислил нов вид криеница, при която не само заплюваш противника, но и го застрелваш за по-сигурно. Моторът…, когато даде газ, е толкова шумен, мощен, направо оглушителен. Дори да не го чувам, си представям, че го чувам. Как да ви кажа, все едно котки се ухажват по улиците. Ей, това чувах — огромна разгонена котка, наближаваща в моя посока, и пак не можех да помръдна. Стоях на едно място и се вслушвах в усилващия се звук. Най-накрая се сетих за момчето от сладкарницата, как беше треперило досущ като сойката, която бях застреляла като дете, и това ме откъсна от тротоара. Влязох в обществената пералня и се хвърлих по очи на земята секунда, преди той да мине по улицата. Разнесоха се нови викове от север, но вече не знаех какво се случва, защото дори не можех да вдигна поглед. Бях се залепила за пода. Трябва да съм лежала поне двайсет минути, толкова зле се чувствах. Лесно е да се каже, че съм била повече от уплашена, по-трудно е да се обясни как точно се чувства човек, който е повече от уплашен. Лежах на пода, гледах кълбетата напластил се прах, захвърлените фасове и си казвах, че пералнята си е пералня дори когато си се проснал по очи на земята, дробовете ти вдишват само прах, а пред очите ти друго няма освен фасове с червило. Знаех, че не мога да помръдна дори ако дочуех стъпките му по тротоара. Щях да си лежа до момента, в който той опре дулото на пистолета до главата ми…