— Недей — изгледа я ужасено Мери. — Не го споменавай.
— Но аз само за това мисля! — изкрещя Одри и в този миг Джони Маринвил като че ли усети в гласа й нещо, което досега му беше убягвало. Тя направи видими усилия да се овладее и продължи разказа си: — Това, което ме извади от обхваналата ме летаргия, бяха гласовете от улицата. Надигнах се на колене и допълзях до вратата. По отсрещния тротоар, пред „Бухала“, вървяха четирима души. Двама мексиканци — онзи младеж, Ескола, дето работи на каменотрошачката в мината, и приятелката му. Не й знам името, но си спомням русия кичур в косата й — мисля, че е естествен, а тя самата е доста хубава. Беше доста хубава. Имаше една друга жена, доста пълна, не я бях виждала никога преди. Мъжът с нея, Том, беше един от твоите партньори на билярд, Флип някой си, доколкото си спомням.
— Флип Морън? Видяла си Флипера? Тя кимна.
— Промъкваха се по отсрещния тротоар, опитваха бравите на колите, търсеха ключове. Сетих се за своята, за това, че петимата можем да се качим в нея и да избягаме. Вече се канех да се изправя. Четиримата тъкмо минаваха пред тесния проход между „Спукания барабан“ и голата фасада на някогашния италиански ресторант, когато Ентрейджиън даде газ и изхвърча с колата си от прохода. Все едно ги беше чакал. Най-вероятно ги е чакал. Блъсна ги всички наведнъж, но мисля, че твоят приятел единствен загина на място. Другите се разпиляха като кеглите на боулинга, когато не успееш да ги събориш, а само ги разместваш с топката. Хванаха се един за друг да не паднат и хукнаха да бягат. Ескола беше прегърнал момичето си. Тя ревеше на глас и държеше ръката си пред гърдите. Беше счупена. Личеше си отдалеч, все едно й беше израснал втори лакът. Лицето на другата жена се беше скрило като под було от кръв. Когато чу, че Ентрейджиън подкарва след тях — когато мощният двигател отново изрева — жената се извъртя с лице към него и вдигна ръце пред себе си, все едно беше пазач или кой знае… Той държеше волана с дясната си ръка и се беше провесил през сваленото стъкло като машинист на влак. На два пъти стреля в нея с пистолета, преди да я помете с колата. Едва тогава успях добре да го видя — да разбера със сигурност с кого си имам работа.
Одри огледа слушателите си, сякаш й се искаше да види какво впечатление е направила с разказа си.
— Той се хилеше. Смееше се на глас като малко дете, заведено в Дисниленд. Беше щастлив, разбирате ли? Щастлив.
3.
Одри останала да клечи до вратата на обществената пералня, докато Ентрейджиън гонел Ескола и приятелката му нагоре по главната улица. Настигнал ги и ги блъснал по същия начин, по който бил ударил възрастната жена — било му лесно да ги уцели двамата наведнъж, понеже момчето се опитвало да помогне на девойката и двамата тичали прегърнати. Когато ги съборил на земята, Ентрейджиън спрял, дал на заден ход, минал бавно през телата им (тогава нямаше никакъв вятър, уточни Одри, затова много ясно чула пукота на строшени кости), сетне слязъл от колата, доближил ги, клекнал над тях и гръмнал един изстрел в главата на момичето. След това махнал шапката на Ескола — тя като по чудо стояла на мястото — и пратил още един куршум в главата му.
— Най-накрая върна обратно шапката. Ако ми е съдено да оцелея след всичко това, сигурна съм, че ей това никога няма да го забравя, пък дори и изкуфяла бабичка да стана: как свали шапката на момчето, за да го застреля, и след това му я сложи обратно на главата. Все едно искаше да им докаже колко много им съчувства, та затова се опитва да си върши работата вежливо.
Ентрейджиън се изправил, извърнал се към другия край на улицата (в движение заредил пистолета) и се заоглеждал във всички посоки. Одри каза, че по лицето му била изписана широка, глупашка усмивка. Джони разбираше за какво точно говори. Беше я видял със собствените си очи. Без да знае как е станало това, беше убеден, че сам е бил свидетел на чутото, може би насън, може би в някой предишен живот.
Начинът, по който Одри беше описала ченгето, му напомняше за някои натряскани до козирката войници, с които се беше срещал, за истории, които се разказваха само късно посред нощ и само шепнешком: как някои наплашени момчета били видели своите другари да извършват неописуеми жестокости със същите невинни, непринудено весели изражения. — „Това си е то, Виетнам, налетял отново върху теб, ей така, изневиделица. Единственото, което ти липсва, е транзистор, който да свири «Хората са странни» или «Кибритени човечета».“
Но дали това беше всичко? Дълбоко в съзнанието му се обаждаше глас на скептицизъм. Същият този глас беше убеден, че и друго има да се случва, нещо, което няма връзка с избледнелите спомени на известен писател, хранел се с ужасите на войната подобно на лешояд или хиена… и написал като следствие една доста тъпа книга, както би могло да се очаква при подобно поведение. „Добре тогава: ако е не заради теб, защо?“