— Какво направи след това? — попита Стив.
— Върнах се обратно в офиса. Пълзях на четири крака. Когато влязох, се пъхнах под бюрото, свих се на кълбо и заспах. Бях капнала от умора. След всичко видяно… след тези непрекъснати срещи със смъртта… бях съсипана от умора.
Сънят ми беше лек и накъсан. Постоянно чувах шумове около себе си. Изстрели, експлозии, чупене на стъкла, човешки викове. Нямам представа колко е било истина, колко съм си въобразила. Когато се събудих, вече беше следобед. Всичко ме болеше, имах усещането, че се вдигам от продължителен сън. Може би дори си бях в палатката. Но отворих очи и видях къде се намирам. Надушвах прахове и сапуни, усещах, че ми се пикае до смърт. Освен това краката ми се бяха схванали.
Понечих да се измъкна изпод бюрото, убеждавах се да не изпадам в паника, ако се заклещя, изведнъж чух някой да влиза в магазина. Веднага се пъхнах обратно в скривалището си. Беше той. Познах го по стъпките: едър мъж с ботуши.
Той извика: „Има ли някой?“ и тръгна между пералните машини и сушилните. Все едно вървеше по следите ми. В известен смисъл точно това правеше, беше надушил парфюма ми. Обикновено не слагам парфюм, но проклетият костюм ме подсети за това; бях си казала, че ако се напарфюмирам, срещата с господин Саймс ще протече по-гладко. — Одри вдигна рамене, все едно се чувстваше неловко. — Целта оправдава средствата, нали така?
Синтия изобщо не реагира, но Мери кимна разбиращо.
— Мирише ми на „Опиум“ — казва той. — Познах ли, госпожице? „«Опиум» ли използвате?“ Не му отговорих, само се сниших към земята с две ръце около главата. Той продължи: „Защо не излезете? Ако излезете сама, бързо ще свърша. Ако ме карате да ви търся, ще стане доста по-бавно.“ До такава степен ми въздействаше, че усещах желание наистина да се покажа. Ей до такава степен бях изгубила разсъдъка си от страх. Бях убедена, че той знае със сигурност за моето присъствие, че като хрътка ще проследи миризмата на парфюма ми, бях готова да изпълзя изпод бюрото и да се предам, само и само всичко да свърши. Все едно бях наркоман, а той пласьор — толкова силно напираше душата ми да се покажа. Но не бях способна. Отново бях замръзнала на едно място, повтарях си непрекъснато, че ако не се изпикая, ме чака мъчителна смърт. Обърнах внимание на стола — бях го издърпала, за да се намърдам на негово място — и си казах: „Щом види къде е столът, ще се сети къде съм и аз.“ Докато си мислех подобни неща, той влезе в офиса. „Има ли някой? — попита. — Излезте, нищо няма да ви сторя. Искам само да ви задам няколко въпроса какво сте видели. Имаме голям проблем.“
Одри се разтрепери и Джони си представи как по същия начин е треперила, свита като таралеж под бюрото, в очакване Ентрейджиън да направи последните няколко крачки, да я открие и да я застреля. С тази разлика, че сега се усмихваше, а човек трудно можеше да погледне подобна усмивка.
— Беше откачил напълно. — Одри трябваше да държи ръцете си една в друга, за да успокои треперенето им. — Веднъж ти казва, че ако излезеш сама, ще те възнагради с бърза смърт, само след секунда ти обяснява, че имал да ти задава въпроси. Лудост. Но аз, която вярвах и на едното, и на другото… Кой от двама ни беше по-лудият? А? Кой е бил по-лудият?
Направи две крачки навътре в помещението. Мисля, че бяха две. Достатъчно, за да се появи сянката му на пода откъм моята страна. Спомням си как си помислих, че ако сянката има очи, той вече ме е видял. Остана дълго време пред бюрото. Чувах всяко негово вдишване. Най-накрая изпсува и си тръгна. Минута по-късно чух как вратата към улицата се отваря и затваря. В началото бях сигурна, че е капан. Представях си как е отворил и е затръшнал вратата, но е останал до машината с пакетчетата прах за пране. Стои и не мърда с пистолет в ръка, готов да стреля в момента, в който се издам. И знаете ли какво? Продължих да си го представям, дори когато той запали двигателя на автомобила и се захвана отново да кръстосва улиците в търсене на нови жертви. Убедена съм, че и досега щях да си клеча под бюрото, ако не беше малката ми нужда. Трябваше да отида до тоалетната, иначе щях да се напикая, а това не трябваше да допускам. Щом беше способен да надуши парфюма ми, още по-лесно щеше да усети миризмата на урина. Затова изпълзях и отидох в клозета. Залитах като стара жена, защото краката ми бяха все така претръпнали, но се добрах.