И въпреки че Одри Уайлър продължи да говори още десетина минути, Джони си каза, че с отиването до клозета е свършило всичко интересно в разказа. Колата й била на няколко крачки, ключовете били в джоба на роклята й, но дори автомобилът да не е бил паркиран на Мейн Стрийт, а на Луната, все от същата полза щял да й бъде. На няколко пъти се местела от офиса до самото перално помещение (Джони добре си даваше сметка, че при обстоятелствата и това движение е проява на известна смелост), но по-далеч не намерила сили да отиде. Нервната й система била съсипана, капчица воля не й била останала. Всеки път, когато изстрелите утихвали и ревящият мотор замлъкнал, тя се навивала да опита да избяга, но в следващия миг си представяла как Ентрейджиън я настига по шосето, как я принуждава да отбие, как я издърпва от колата и я прострелва в главата. Освен това Одри била убедена, че все някога помощ ще дойде. Трябвало да дойде. Вярно, Деспърейшън се намирал встрани от главния път, но не чак толкова далеч — мината се готвела отново да заработи, та хора идвали и си отивали.
В интерес на истината хора били дошли отвън. Била видяла камион на Федерал Експрес около пет часа следобед първия ден, после, на другия, около обяд — пикап на областното електроснабдяване. И двете минали по главната улица. Одри чула музика от кабината на пикапа. Този път моторът на полицейската кола не се бил обадил, но пет минути, след като пикапът подминал пералнята, се разнесли нови изстрели и някакъв мъж започнал да крещи: „О, недей! О, недей!“ толкова високо, че можел да мине и за момиче. След това дошла нова безкрайна вечер, в която Одри хем се убеждавала, че не иска повече да стои, хем не смеела да излезе и да си опита късмета. Хранела се със снакс от автомата до сушилките пиела вода от мивката в клозета. Докато дошъл новия ден и Ентрейджиън закръжил отново из града като изгладнял лешояд.
Не знаела, каза Одри, че карал хора отвън да ги хвърля в ареста. Единственото, с което се занимавал мозъкът й, било да крои планове за бягство, но нито един не й се струвал достатъчно надежден. Пък и започнала да се чувства в пералнята като у дома… най-малкото била в безопасност. Ентрейджиън вече бил идвал веднъж, втори път не се бил показвал, може би изобщо нямало да се появи.
— Свикнах да се утешавам с мисълта, че няма начин да е убил всички в града, че из къщите все още се намират живи като мен — хора, които са разбрали навреме какво става, и са се спотаили в миша дупка. Все някой е успял да се измъкне от града, да повика щатската полиция. Продължавах да си повтарям, че сега-засега това е най-мъдрото решение — да стоя и да чакам. Най-накрая се разрази бурята и реших да я използвам за прикритие. Все някак щях да се промъкна до минното дружество. В гаража на скривалището има джип-влекач.
Стив кимна.
— Видяхме го, беше вързан за ремарке с проби от рудника.
— Планът ми беше да откача ремаркето и да подкарам право на север към шосе номер 50. Можех да си взема компас от склада, та да се ориентирам. Разбира се, знаех, че мога да попадна на някоя яма, но това не ми изглеждаше чак такъв риск, не и след всичко, на което бях станала свидетел. А трябваше да се махам. Да изкараш две денонощия в някаква си обществена пералня, нека някой опита какво е. Готвех се да тръгна, когато вие двамата се появихте.
— И аз за малко не ти строших главата — заключи Стив.
— Извинявай.
Одри се усмихна вяло и промърмори:
— Останалото вече знаете.
„Не мисля — каза си Джони Маринвил. Болката в носа му се обаждаше настойчиво. Имаше нужда да пийне нещо, голяма нужда… И понеже това си беше чиста проба лудост — за човек в неговото състояние, най-малкото — той извади шишенцето с аспирина и с малко минерална вода изгълта две хапчета. — Не съм сигурен дали знаем всичко. Не и засега.“
4.
Мери Джаксън попита:
— А сега какво ще правим? Как ще се измъкнем от тази каша? Ще бягаме ли или ще чакаме да ни спасят?
Известно време никой не й отговори. Най-накрая Стив се размърда на креслото, което разделяше със Синтия, и заяви:
— Не можем да чакаме.
— Кое те кара да мислиш така? — попита Джони. Въпросът беше зададен по-скоро от любезност и любопитство, иначе си личеше, че отговорът му е вече ясен.
— Защото все някой вече е трябвало да се измъкне от града, да се добере до работещ телефон и да изключи машината за убийства. Но никой не го е сторил. Дори преди началото на бурята, никой не е излязъл от града. Тук действа могъща сила, ако се надяваме на помощ отвън, мисля, само ще увеличим шансовете й да ни унищожи. Трябва да разчитаме един на друг и да се опитаме възможно най-бързо да се измъкнем. Така поне смятам.