— Никъде не тръгвам, преди да разбера какво се е случило с мама — възрази Дейвид.
— Така не се разсъждава, синко — укори го Джони.
— Напротив.
— Не — поклати глава Билингзли. В тона му имаше нещо, което накара Дейвид да го погледне в очите. — Не и когато става дума за живота на други. Не и когато… си нещо особено, а ти си точно такъв. Ние се нуждаем от теб, синко.
— Не е честно — протестираше Дейвид.
— Не е — съгласи се Билингзли. Сбръчканото му лице беше застинало, сякаш беше от камък. — Не е.
Синтия също взе думата:
— Майка ти нищо няма да спечели, малък, ако ти — и всички ние с теб — загинем, само и само да я намерим. От друга страна, ако успеем да излезем от града, може би ще се завърнем с помощ.
— Правилно — подкрепи я Ралф с тих, немощен глас като на болен човек.
— Не, не е правилно — възпротиви се повторно Дейвид. Говорите чиста проба лайнарщини, така да знаете.
— Дейвид!
Момчето ги изгледа, изражението му издаваше едновременно ярост и болезнен страх.
— На никого от вас не му пука за майка ми на никого. Дори и на теб, татко.
— Не е вярно — рече Ралф. — Нещо повече, само коравосърдечен човек може да го твърди.
— Така е — призна Дейвид, — но все пак си мисля, че е вярно. Знам, че я обичаш, ама мисля, че си готов да я изоставиш, само защото вече си приел, че е мъртва. — Погледът му се впи в лицето на Ралф, който гледаше виновно в краката си, докато сълзи се стичаха по насиненото му лице. Момчето се обърна към ветеринаря: — Ще ви кажа нещо и на вас, господин Билингзли: това, че се моля на Господ, не означава, че съм магьосник от книжките с приказки. Молитвата не е магия. Единствената магия, която знам, са два-три фокуса с карти, но и тях винаги ги обърквам.
— Дейвид… — понечи да каже нещо Стив.
— Ако сега си отидем, а после се върнем, вече ще е твърде късно да я спасим! Знам, че ще е късно! Сигурен съм!
Думите му огласиха цялата зала, все едно оратор бе застанал на подиума, но скоро заглъхнаха. Единствено вятърът невъзмутимо го аплодира отвън.
— Дейвид, вероятно и сега е твърде късно — отвърна Джони. Все още бе способен да говори спокойно, но нямаше сила да погледне момчето в очите.
Ралф хрипливо въздъхна. Синът му седна до него и взе ръката му. Лицето на бащата беше посърнало от умора и объркване. Изглеждаше много стар.
Стив погледна Одри:
— Каза, че си знаела друг път към магистралата.
— Да. Огромната купчина пръст, която сте видели на идване в града, е северната стена на рудника, който отваряме. Има два пътя: единият, който се изкачва по склона, прехвърля билото и се спуска към самата мина. Другият отбива на запад и излиза на шосето няколко километра по-нататък. Върви покрай пресъхналото корито на тукашната река. Нали знаеш за какво говоря, Том?
Той кимна.
— Този път — казваме му пътя по река Деспърейшън — започва от паркинга за камионите. Там има много влекачи. Най-големите побират само четирима души, но можем да хванем някое ремарке и да настаним останалите.
Стив, който от десет години се занимаваше с товарене и разтоварване, със светкавични решения й главоломни бягства (неизбежни, щом като в хотели четири звезди все така проявяваха неблагоразумието да подслоняват отрепки от музикалния бизнес), беше слушал внимателно всичко изречено тази вечер.
— Ето какво предлагам аз: ще изчакаме до сутринта. Ще си починем, може дори да поспим. До изгрев слънце бурята може да утихне…
— Мисля, че вятърът вече е отслабнал — прекъсна го Мери. — Може и да си внушавам, но мисля, че навън е по-спокойно.
— Дори бурята да продължава, ще успеем да се доберем до паркинга, нали, Одри?
— Определено.
— На какво разстояние се намира паркингът?
— На три километра от минното дружество, значи на два и нещо оттук.
Стив кимна.
— По светло ще виждаме Ентрейджиън отдалеч. Ако се опитаме да се измъкнем през нощта, кой знае дали няма да му налетим.
— Сега не сме сигурни дали няма да срещнем… и представителите на дивата фауна — подкрепи го Синтия.
— Ще се движим готови за стрелба — продължи Стив. Ако бурята утихне, ще тръгнем към рудника с моя камион: трима отпред в кабината, другите в товарното отделение. Ако времето остане лошо — надявам се на това — по-добре е да отидем пеша. Така по-малко внимание ще привлечем. Той дори няма да разбере, че сме тръгнали.
— Предполагам, че Ескола и приятелите му са разсъждавали по същия начин, преди да ги блъсне с колата — напомни му Билингзли.
— Да, но те са вървели на север, при това по Мейн Стрийт — възрази Джони. — За Ентрейджиън не е било трудно да се досети. Ние ще тръгнем на юг, по посока на рудника, и ще напуснем града по черния път.