— Именно — рече Стив. — А след това, бам, и ни няма. Стана от креслото, приближи се до Дейвид — момчето беше оставило баща си и седеше на ръба на подиума, загледано в празните редове на киното — и се надвеси над него. — Но ще се върнем. Чуваш ли, Дейвид? Ще се върнем за майка ти и за всички, които може би са още живи. Казана дума — хвърлен камък, повярвай ми.
Дейвид продължаваше да гледа пред себе си.
— Не знам какво да правя. Знам, че трябва да попитам Господ, само той може да ми помогне да си възвърна разсъдъка, но в момента съм му толкова ядосан, че не съм в състояние. Колкото пъти се опитам да събера мислите си, едно и също ми идва наум: Той позволи на ченгето да отведе майка ми! Защо? Господи, защо?
„Не знаеш ли, че преди малко си извършил чудо?“ — помисли си Стив, но не каза нищо: само щеше да накара Дейвид да се чувства още по-объркан и нещастен. Изправи се, пъхна ръце в джобовете си и без да знае как да утеши момчето, остана да го гледа безмълвно.
5.
Пумата бавно вървеше из прохода с присвити уши. Беше снишила глава към земята, та забеляза купчината празни консерви и железни отпадъци много по-рано от хората, минали оттук преди нея; за разлика от тях тя добре се ориентираше в тъмното. И все пак в дъното на тясната алея спря и тихо изръмжа. Цялата тази история не й се нравеше. Един от човеците беше силен, много силен. Усещаше силата му дори през дебелата тухлена стена на сградата, чувстваше как енергията му пулсира в нощта. Но не можеше и да помисли за неподчинение. Пришълецът, излязъл от дълбините на земята, се беше вмъкнал в съзнанието на звяра, неговата воля бе вкопчена в съзнанието на звяра като рибарска кука. Той говореше на езика на безформеното, на древния език, създаден още в дълбините на времето, когато всички животни без човека и без пришълеца бяха едно цяло.
И все пак това усещане за сила не й се нравеше. Това сияние в мрака…
Пумата повторно изръмжа — звукът проряза тишината и замлъкна. Голямата котка извърна глава и погледна зад ъгъла. Повей на вятъра разроши козината й, обонянието й долови далечния мирис на трева, бои, алкохол и тухли. Дори и тук се усещаше горчивият дъх на рудника на юг от града, миризмата, която беше плъзнала из областта, след като човеците бяха пробили новите дупки и бяха проникнали в дома на злото: онзи, който животните добре познаваха, а човеците се опитваха да забравят.
Вятърът стихна и пумата с бавни крачки продължи между дървената ограда и задната стена на киното. Спря да подуши щайгите: повече прекатурената, отколкото опряната в стената. Най-различни миризми се смесваха. Последният, който беше стоял върху дъските, беше избутал с ръка щайгата на земята, далеч от другата. Звярът усещаше на какво са лъхали ръцете му: миризма различна, по-натрапчива от всички останали. Миризма на кожа, на гола кожа, воняща на пот и на машинно масло. Принадлежеше на мъж в разцвета на силите си.
Звярът подушваше и оръжия. При други обстоятелства само това би било достатъчно да го прогони надалеч, но сега барутът нищо не значеше. Където и да я изпратеше създанието от миналото, пумата щеше да отиде, нямаше избор. Подуши и стената, сетне вдигна поглед към прозореца. Беше открехнат и се полюшваше от вятъра. Пумата можеше да влезе, нямаше да й е трудно. Прозорецът щеше да отстъпи пред силата й, както повечето творения на човешката ръка.
„Не — обади се гласът на лишения от форма. — Не можеш.“
През съзнанието й проблесна смътна картина: някакви лъскави предмети. Същите, с чиято помощ човеците утоляваха жаждата си, сетне трошаха на ситни парченца по скалите, щом не им бяха повече нужни. Пумата проумяваше (по същия начин, по който лаикът възприема сложно математическо доказателство, щом успеят да му го обяснят), че ако опита да скочи през прозореца в помещението, ще събори много от тези лъскави човешки вещи. Не знаеше точно какво ще последва, но гласът в главата й повтаряше, че човеците вътре ще чуят.
Като тъмна сянка животното подмина стъклото, спря се пред аварийния изход да подуши вратата и застана пред втори прозорец. Беше на същата височина като онзи с лъскавите предмети, боядисаното в бяло стъкло беше същото, но прозорецът беше залостен.
„И все пак точно този прозорец ще използваш — прошепна гласът в главата на пумата. — Когато ти кажа, че е време, ще влезеш оттук.“
Да. Може би щеше да се пореже, както веднъж в планината си беше наранила лапите на парчета от лъскавите вещи, но когато гласът й кажеше, че е време, щеше да скочи. Влезеше ли вътре, щеше да върши, каквото й заповядат. Това не беше естественият ред на нещата…, но засега друг нямаше.