Легна под залостения прозорец на мъжката тоалетна, прибра опашка до тялото си и зачака гласа на създанието от мината. Гласът на чужденеца. Гласът на Так. Когато той й заговореше, пумата щеше да се подчини. Дотогава щеше да лежи и да се вслушва в песента на вятъра, поемайки горчивия му дъх, както се приемат лошите новини от друг свят.
ГЛАВА ТРЕТА
1.
Мери наблюдаваше стария ветеринар да посяга към барчето, да изважда бутилка уиски и, след като треперещите му пръсти едва не я изпускат на земята — да си налива поредната чашка. Приближи се към Джони и му просъска:
— Накарай го да спре. Вече се е напил.
Джони вдигна вежди в недоумение.
— Кой те е избрал за царица на въздържателите?
— Ти, тъпа главо — тросна му се Мери. — Да не би да не знам кой го подучи да започне? Да не би да не видях с очите си?
Понечи да отиде до Том, но Джони я издърпа и сам се натовари с мисията. Мери ахна като от болка и той си каза, че по невнимание е стиснал китката й по-силно, отколкото приляга на един джентълмен. Е, какво да се прави, не беше свикнал да го наричат „тъпа глава“. В крайна сметка беше спечелил Националната литературна награда. Снимката му бе красила корицата на „Таим“. Беше чукал любимката на цяла Америка (е, донякъде със закъснение, от ‘65-а насам тя беше престанала да бъде „любимка номер едно“, но все пак я беше чукал) и не беше свикнал да го наричат „тъпа глава“. И все пак Мери беше донякъде права. Той, човек добре запознат с тайните навици на мнозина Анонимни алкохолици, бе подтикнал господин доктор Пияница, небезизвестен любител на етиловите удоволствия, към първата глътка. Беше си мислил, че по този начин Билингзли ще остане по-дълго време на крака, че ще успее да съсредоточи мисълта си (а те имаха нужда ветеринарят да се съсредоточи, в крайна сметка той беше единственият местен жител)… но пък не ставаше ли дума и заличен конфликт, назрял между двамата, щом пропилият се конски лекар беше запазил за себе си заредената ловна пушка, докато носителят на Националната литературна награда трябваше да се задоволи с незареден пистолет.
„Не, по дяволите, не, пушката изобщо не беше проблем. Въпросът опираше единствено до това от стареца да има някаква полза.“
Е, може би. Може би. Имаше нещо гнило в цялата работа, но човек не винаги действа разумно, особено в ненормални ситуации като тази. Но независимо от мотивите му, идеята на Джони се беше оказала лоша. През живота си беше имал не една и две лоши идеи и ако на този свят някой бе способен да ги разпознае от пръв поглед, то той навярно се казваше Джон Едуард Маринвил.
— Защо да не запазим това за по-късно, Том? — каза и ловко измъкна чашата уиски от ръката на ветеринаря секунда, преди онзи да я е допрял до устните си.
— Хей! — извика изненадано Билингзли и посегна към чашата си. Очите му се бяха навлажнили повече от всякога и подобно на драскотини по бялото им се виждаха тънки червени нишки. — Дай ми я!
Джони дръпна питието далеч от обсега му, приближи го до собствената си уста и за стотна от секундата се изкуши да разреши спора по най-естествения начин. Вместо това остави чашата върху барчето, където старият Томи нямаше как да я стигне, освен ако не заподскача като малко дете. Старият Томи обаче не даваше вид на човек, който ще заподскача — имаше вид на човек, който за едно питие е готов да изпърди химна на морските пехотинци. Останалите само гледаха, а Мери замислено търкаше китката си (която се беше зачервила, забеляза Джони, но само малко, нищо сериозно).
— Дай! — изхленчи Билингзли и протегна ръка към чашата на бара. Напомняше на бебе, на което са отнели биберона. Джони изведнъж си припомни как актрисата — оная с изумрудите, която в златните си години беше любимка номер едно на Америка (разправяха, че захарчетата не се топели в ръката й, понеже тя самата била от захар) — го беше блъснала веднъж в басейна на хотел „Белер“, как всички бяха прихнали да се смеят, как самият той, все така с бутилка бира в ръка, се беше смял, докато изцеждаше водата от дрехите си, понеже беше твърде пиян, за да разбере какво му се е случило, да осъзнае, че пърхащият звук на гласовете им всъщност идва от крилете на отлитащата слава. Да гос’ине, да, гос’ожо, тъй беше в онзи жегав ден в Лос Анжелис, когато той се беше смял като откачен в мокрия си костюм, сътворен от Пиер Карден, вдигнал гордо като трофей бутилката „Бъд“ над главата си, а останалите се смееха в един глас с него; защото беше много весело, като в отминалите години, той беше блъснат в басейна също като на филм и другите се смееха от сърце, пожелаваха му „добре дошъл“ в дома на пиянската забрава, хайде да те видим, Маринвил, ще ти помогне ли писателската дарба да се измъкнеш и от това положение…