Билингзли вдигна рамене.
— Най-вероятно са били младежи от така наречения „Китайски лагер“ южно от Елай, по-сърцати и непримирими от сънародниците си. Вече било минало време, мълвата за срутването се била разпространила, хората от лагера сигурно са я научили. Най-вероятно китайците са имали и роднини в Деспърейшън. Но да не забравяме, че онзи, който оживял след схватката и бил обесен на площада, не е могъл да каже и две думи на английски. Каквото са научили околните за него, разбрали са го по жестовете му. Хората обичат да доукрасяват подобни истории, колкото по-зловещ е краят им, толкова по-добре. Не била минала и година след катастрофата, вече се шушука, че миньорите са още живи, че се чували виковете им изпод земята, че все така се молели да бъдат извадени и горко се заканвали за отмъщение.
— А било ли е изобщо възможно онези двамата да са се спасили? — попита Стив.
— Не — отговори му Одри от вратата.
Билингзли хвърли един поглед в нейна посока, сетне обърна зачервените си очи към Стив:
— Кой знае. Може би докато останалите са се тълпели пред запушения изход, двамата са тръгнали в обратна посока. Не е изключено да са знаели и друг изход, шахта или комин, излизащи на повърхността.
— Глупости! — прекъсна го Одри.
— Не са глупости — тросна се Билингзли — и ти много добре го знаеш. Това е старо магмено поле. На изток от града дори можеш да се натъкнеш на порфир: голям къс черно стъкло с рубин или гранат по средата. А там, където има вулканични скали, трябва да има и шахта.
— Вероятността двама души да…
— Говорим само за теоретична възможност — опита се да успокои двете страни Мери. — В крайна сметка, убиваме времето.
— Теоретични глупости — пенеше се Одри и налапа следващия геврек.
— Както и да е, това е историята, която всички разказват — заключи старецът. — Миньорите остават заровени под земята, двама се измъкват, междувременно са полудели и се опитват да си отмъстят. По-нататък в затрупаната мина се заселват духове. И ако това не е сценарий за филм на ужасите… — Отново потърси с поглед Одри и по лицето му се изписа пиянска усмивка. — Ти самата си ровила там, госпо’йце. Запознавала си се с много хора, не си ли попадала на скелети на дребни хора.
— Ти си пиян, господин Билингзли — сряза го ледено тя.
— Не — възрази той. — Иска ми се да съм пиян, но не съм. Ще ме извините, дами и господа, като се разприказвам, мехурът ми се обажда.
Леко приведен и залитайки, старецът прекоси подиума. Сянката, която го следваше по стената, будеше усмивки и с огромните си размери, и с престорено героичното си излъчване. Токовете на ботушите му шумно тропаха по земята.
Ненадейно иззад гърба им нещо силно изплющя и всички подскочиха от уплаха. Синтия се усмихна гузно и вдигна крак, за да им покаже гуменката си.
— Извинявайте — оправда се тя. — Паяк, някой от онези цигулари.
— Цигулки — поправи я Стив.
Джони опря длани на коленете си и се наведе да погледне отблизо.
— Тц.
— Какво „тц“? — попита Стив. — Не е ли цигулка?
— Не е „някой“ — поправи го Джони, — а „някои“. Двойка. — Вдигна очи и без да се усмихва, подхвърли: — Може би са китайски цигулки.
3.
„Так! Кан ах уан ме. Ах лах.“
Пумата отвори очи и се надигна. Опашката й заигра наляво-надясно. Времето почти беше настъпило. Ушите й се изпънаха напред и затрептяха, опитвайки се да уловят човешките стъпки от другата страна, на боядисаното в бяло стъкло. Звярът се взираше в прозореца и преценяваше разстоянията. Трябваше с един скок да се озове вътре, не биваше да позволи и най-малката грешка, така заповядваше гласът.
Пумата зачака, от гърлото й се надигна същото тихо, дрезгаво ръмжене, с тази разлика, че нервно присвитата й муцуна беше изопнала тънките й устни и звукът излизаше не само през носа, но и през устата. Лека-полека животното се снишаваше към земята, изпъвайки мускулите си като пружини.
Моментът почти бе настъпил.
„Так ах тен.“
4.
Билингзли подаде глава през вратата на дамската тоалетна и се насочи с фенера към прозореца. Бутилките си бяха по местата. Беше се уплашил да не би някой по-силен порив на вятъра да отвори прозореца и те да паднат с трясък на пода, създавайки фалшива тревога, но навярно това нямаше да се случи. Стихията утихваше. Бурята, летен ураган, с какъвто той никога не се беше сблъсквал през живота си, все повече отслабваше своя напор.