Междувременно той трябваше да се справи с един малък проблем: да утоли жаждата си.
През последните години въпросната жажда все по-малко му се струваше като такава, по-скоро беше приела формата на тайнствен вътрешен сърбеж, все едно му се беше лепнала краста, не на кожата, а в мозъка му. Е, не че имаше голямо значение как точно ще се изрази… Знаеше само, че трябва да се погрижи за този свой проблем, това беше важното. И другото, че ако не беше проблемът, съзнанието му не би издържало да бъде толкова дълго нащрек. А отпуснеше ли се за миг, започнеше ли да разсъждава, навярно би се побъркал. Да беше някаква конкретна опасност, да ставаше дума само за вманиачен убиец, размахващ пищова си из целия град, това Билингзли можеше психологически да възприеме, въпреки годините си, въпреки алкохола… Но нещата не изглеждаха толкова прости и лесни за назоваване. През цялото време геоложката им беше натяквала, че цялата грешка била в Ентрейджиън, но Билингзли бе на друго мнение. Не за друго, а защото самият Ентрейджиън не беше същият. Беше го споменал пред останалите и Елън Карвър го беше определила за налудничаво, но… Но в какво точно се изразяваше промяната у Ентрейджиън? И защо той, Билингзли, беше толкова убеден, че промяната, настъпила у заместник-шерифа, ще се окаже важна, навярно жизненоважна за всички тях? Не можеше да каже. Трябваше да може, отговорът навярно се набиваше на очи, но напоследък, посегнеше ли към чашката, всичко започваше да плува в съзнанието му, все едно го обхващаше старческа склероза. Не можеше дори да се сети за името на кобилата с изметнатия крак…
— Напротив, спомням си — промърмори. — Спомням си, беше…
„Кое беше какво, стари пияницо? Дори не знаеш за какво говориш!“
— Да, сещам, се, кобилата се казваше Сали! — извика той, мина покрай закованата врата на аварийния изход и нахълта в мъжката тоалетна. Освети фенера портативния клозет… — Сали, точно така! — …след което насочи фенера към стената и препускащия кон с облаците дим, излизащи през ноздрите. Не си спомняше кога го е нарисувал — трябва да е бил мъртво пиян — но не щеше и съмнение, че творението бе негово. При това си го биваше. Билингзли харесваше непримиримата волност, която конят излъчваше, сякаш идваше от свят, където богини все тъй яздят без седло, препускайки десетки километри.
Изведнъж нещо просветна в паметта му като че картината на стената беше отворила заключена врата в съзнанието му. Точно така, Сали. Преди една година я беше лекувал, животното можеше спокойно да си отиде. По онова време слуховете, че отново ще отварят мината, придобиваха все по-голяма настойчивост и достоверност. Пред ламаринената постройка, служеща за централен офис на минното дружество, паркираха все повече и повече леки и тежкотоварни автомобили, над открития рудник откъм южния край на града летяха самолети и точно тогава, една вечер — в интерес на истината седеше на чашка с приятели тук, в „Американският запад“ — някой му беше подшушнал, че в къщата на стария Рипър се е настанила някаква жена-геоложка. Била млада, неомъжена, навярно хубава.
На Билингзли наистина му се пикаеше, не си беше измислял, но точно в момента го мъчеха по-належащи грижи. В един от умивалниците стоеше привидно захвърлен мръсен син парцал — от онези гадости, до които човек не би се докоснал, освен по неизбежност. Старият ветеринар го вдигна и отдолу се показа бутилка „Сетин Смут“ — долнопробно уиски, каквото рядко можеше да купи от магазините… но налегне ли те нуждата…
Том отвъртя капачката и като хвана шишето с две ръце — иначе щеше да разлее съдържанието с треперещите си пръсти — удари мощна глътка. Все едно облаци напалм се спуснаха през гърлото му в хранопровода. Вярно, гореше, но каква беше онази песен, която Пати Лъвлес пееше по радиото? „Нека ме заболи, любима, нека ме прониже истинска болка.“
Билингзли придружи първата глътка с втора, този път по-скромна (треперенето си беше отишло и той вече спокойно държеше бутилката), върна капачката на мястото й, а шишето — обратно в умивалника.
— Тя ме повика — измърмори. От другата страна на прозореца пумата наостри уши и заслухтя. Прилепи се още по-плътно до земята в изчакване той да се приближи повече до прозореца, та по-лесно да го докопа. — Жената сама ме повика по телефона. Каза, че имала кон, тригодишна кобила, наричала се Сали. Точно така.
Машинално скри бутилката под парцала и продължи да си припомня случките от онзи летен ден. Беше ходил до къщата на Рупър — приятно гнезденце горе на хълмовете, и някакъв служител от минното дружество — всъщност същият онзи негър, който по-късно щеше да стане секретар във фирмата — го беше отвел до коня. Беше казал, че Одри била повикана по спешност и трябвало да лети за Финикс, където било централното управление на дружеството: Докато вървяха към конюшнята, черният беше погледнал през рамото на Билингзли и му беше казал…