5.
Синтия тъкмо си наливаше чаша вода, когато пумата изрева за пръв път. От звука всички нерви в тялото й се изопнаха до крайна степен. Пластмасовата бутилка се изплъзна от безжизнените й пръсти, удари се в земята и се взриви като същинска бомба. Не й трябваше да се замисля какво е дочула — това можеше да е само глас на дива котка, нищо, че освен на кино никъде не се беше сблъсквала с подобен звяр. Най-странното, помисли си тя, бе, че всъщност и в момента се намираше в кино.
После се разнесоха и човешки викове. Том Билингзли крещеше за помощ.
Синтия се обърна към мъжете: Стив гледаше към Маринвил, а Маринвил отместваше поглед встрани. Лицето му беше придобило цвят на олово, устните му трепереха, колкото и да ги прехапваше. В този момент прошарените коси му придаваха израз на женска слабост и нерешителност, все едно беше старица, забравила не само къде се намира, но и как й е името.
И все пак, ако в тези няколко секунди Синтия изпитваше някакви чувства към Джони Маринвил, то те бяха най-вече на дълбоко презрение.
Стив извърна поглед към Ралф, който кимна, грабна пушката си и хукна към левия изход. Последва го и скоро двамата мъже изчезнаха в рамката на вратата. Старецът още веднъж извика, но този път звукът беше по-различен: все едно се беше нагълтал с течност и едновременно с виковете се жабуреше. Скоро гласът му утихна и пумата на свой ред изрева.
Мери се приближи до шефа на Стив и му подаде пушката, която почти през цялото време бе държала.
— Вземи. Бягай да им помогнеш.
Той я погледна и отново прехапа устни.
— Слушай, аз наистина не виждам нищо на тъмно. Знам как звучи, но…
Дивият звяр измяучи толкова пронизително, че на Синтия й се стори, че някой бъркаше с игла в ушите й. Мравки я полазиха по гърба.
— Като пъзлив самохвалко, ей така звучиш — отсече и му обърна гръб. Това сякаш раздвижи Маринвил, но той и сега не бързаше, повече приличаше на човек, надигнал се от дълбок сън. Синтия забеляза пушката на Билингзли, опряна на екрана, и си каза, че няма време за губене. Стисна оръжието с две ръце и на свой ред се затича към тоалетната. Държеше пушката високо над главата си, подобно на борец за свобода от документалните хроники не защото й се играеше на революционерка, а да не би в бързината да се блъсне в някакъв предмет и да стреля, без да иска, пред себе си. Можеше да улучи някого по погрешка.
Подмина два-три покрити с прах стола, някакво електрическо табло, което, изглежда, не функционираше, и се озова в тесния коридор, по който бяха дошли. От едната страна стената беше гола, от другата бе облицована с дървена ламперия. Из въздуха се носеше миризма на стари мъже, чудещи се с какво как да си запълнят времето… затова пък все така мераклии, ако се съдеше по съдържанието на видеотеката им.
Последва нов животински рев — доста по-силен заради близкото разстояние, но старецът не се обади. Това не беше добър знак. Някъде се блъсна врата, но вместо трясък се разнесе само глух тътен — както би звучала добре уплътнената врата на обществена тоалетна. „И така — разсъждаваше Синтия. — Мъжката или дамската? Трябва да е мъжката, защото там е действащата тоалетна.“
— Внимавай! — едва не изпищя от уплаха Ралф. — Божичко, Стив…
Пумата изръмжа заплашително и отново от устата й се разхвърчаха слюнки. Дочу се приглушеният шум от сблъсъка на две тела. Стив извика, без да стане ясно от болка или от изненада, след което се разнесоха два мощни гърмежа. Двете цеви на пушката проблеснаха в тъмното като фенери и светлината се плъзна по стената на коридора, разкривайки пожарогасител с окачено парцаливо сомбреро на него. Синтия инстинктивно се сниши към земята и свърна към тоалетната. Ралф Карвър с тяло придържаше вратата отворена. Помещението се осветяваше единствено от захвърления на земята фенер на стареца. На фона на мъждивата светлина пушекът от двуцевката на Ралф напомняше на елемент от страшна приказка, където из пространството витаят серни изпарения… А може би no-скоро на кабинета по химия в училище.