Ралф посегна да прегърне Стив през рамо, видя кръвта и за по-сигурно го хвана за бицепса.
— Не можах — оправда се той. — Исках да стрелям, но не можах. След първия залп се страхувах да не улуча теб вместо нея. Когато най-после се извърнахте така, че да стрелям, Маринвил вече беше дошъл.
— Няма нищо — успокои го Стив. — Всичко е добре, когато свършва добре.
— Дължах му го — похвали се с престорена скромност Маринвил. На Синтия й се струваше, че й прилошава от маниерите му. — Ако не бях аз, никога не би се наврял в тая…
— Елате тук! — повика ги с пресипнал глас Мери. — Боже мили, на човека ще му изтече кръвчицата!
Четиримата наобиколиха Мери и Билингзли. Тя беше успяла да го обърне по гръб и Синтия изтръпна при разкрилата се гледка. Едната ръка на стареца почти липсваше — всички пръсти с изключение на кутрето бяха оглозгани до кост — но не това бе най-страшното. И вратът, и едното му рамо бяха разпрани като с нож. Кръвта шуртеше като от спукана водопроводна тръба. И все пак Билингзли продължаваше да е в съзнание, широко отворените му очи възприемаха всичко наоколо.
— Полата — прошепна той едва-едва. — Полата.
— Не се опитвай да говориш, старче — опита се да го възпре Маринвил. Наведе се, вдигна фенера от земята и освети тялото на стареца, колкото да се уверят, че раните са по-тежки, отколкото предполагаха. Под главата на ветеринаря се беше образувала локва кръв. Синтия дори не можеше да си обясни как така е още жив.
— Трябват ми превръзки — подкани ги Мери. — Не стойте така, помогнете, ако не спрем кръвотечението веднага, човекът ще умре!
„Вече е късно, мила“ — помисли си Синтия, но не посмя да го изрече на глас.
Стив забеляза някакъв парцал, захвърлен в един от умивалниците, и го грабна. Сгъна го и го подаде на Мери. Тя кимна, сгъна го още веднъж и го притисна до зейналата рана на врата.
— Ела с мен — дръпна Синтия Стив за ръката. — Ако не друго, то поне ще ти промия раните с минерална вода.
— Не — прошепна старецът. — Останете! Трябва… да чуете.
— Не бива да говориш — възрази му Мери и притисна по-силно импровизирания компрес върху раната, фланелката вече потъмняваше от кръв. — Ако говориш, кръвта няма да спре.
Очите му се извъртяха в орбитите си и се спряха на лицето й.
— Много е късно… за лекуване. — И с пресипнал глас добави: — Умирам.
— Не говори така.
— Умирам — настоя Билингзли и се размърда, при което се разнесе ужасяващ пляскащ звук. На Синтия пак й се повдигна. — Елате всички при мен… всички, по-близо… слушайте какво ще ви кажа.
Стив се спогледа със Синтия. Тя вдигна рамене и двамата клекнаха един до друг в краката на стареца. До Синтия беше Мери Джаксън, а при раменете на умиращия застанаха Маринвил и Харвър.
— Не би трябвало да говори — държеше на своето Мери, но не чак толкова убедено.
— Нека каже, каквото иска — промълви Маринвил. — Какво има, Том?
— Много е къса за работа — промълви ветеринарят. Не сваляше поглед от лицата им, сякаш искаше с него да допълни това, което не можеше да изрече с думи.
Стив поклати глава.
— Не те разбирам.
Билингзли прокара език по устните си.
— Само веднъж съм я виждал с пола. Затова ми трябваше толкова време да се сетя… къде е грешката.
По лицето на Мери се изписа изражение на изненада.
— Ами точно така, нали каза, че имала среща с главния счетоводител на фирмата! Щял да идва чак от Финикс, за да чуе някакъв много важен доклад. При условие, че става дума за тлъсти пачки, кой на нейно място би си облякъл минижуп, та да й се виждат гащичките при всяко кръстосване на краката? Няма логика.
По бледите бузи на Билингзли се стичаха капчици пот, сякаш плачеше.
— Толкова съм тъп — изхленчи. — И все пак не е само в мен грешката. Не. Не се познавахме лично. Веднъж е идвала в службата да купи мехлем за коня си, но мен ме е нямало. Виждал съм я само от разстояние, а по тези места жените обикновено ходят с дънки. Но се бях сетил. Сетих се, а след това започнах да се наливам и забравих. — Отново гледаше към Мери. — Костюмът й е бил по мярка… когато го е облякла. Разбирате ли? Разбирате ли за какво говоря?