— Какво иска да каже? — недоумяваше Ралф. — Как би могъл да й е по мярка, когато го е обличала, а след това, за деловата среща, да се окаже изведнъж къс?
— По-висока — обясни старецът.
Маринвил погледна към Стив.
— Какво каза? Прозвуча ми като…
— По-висока — натърти Билингзли. Изрече думата внимателно, след което се задави от кръвта. Парцалът, с който Мери се опитваше да спре кръвотечението, беше подгизнал. Погледът на ветеринаря започна да обикаля лицата на хората, надвесили се над него. Извърна глава на една страна, изхрачи кръвта и се успокои.
— Мили Боже — най-после се сети Ралф. — Тя е като Ентрейджиън? Това ли искаш да кажеш? Станало е същото като с ченгето?
— Да… не — чудеше се какво да отговори Билингзли. — Не съм сигурен. Би трябвало… да е така… но…
— Господин Билингзли — попита Мери, — мислите ли, че може да е поела в малко количество същото, което е попаднало у полицая?
Той я изгледа с благодарност и стисна ръката и.
— Във всеки случай не кърви като ченгето — обади се Маринвил.
— Не и там, откъдето би личало — поправи го Ралф. — и засега.
Билингзли погледна през Мери.
— Къде… къде…
Отново се задави и не можа да довърши. Но не му и трябваше. Всички се спогледаха изненадани и Синтия извърна глава към вратата. Одри я нямаше.
Нямаше го и Дейвид Карвър.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
1.
Съществото, което някога бе Елън Карвър, само че сега беше пораснало и носеше шерифска значка (но вече без полицейския колан), стоеше на стълбите пред общината и се взираше в облаците прах на север — отвъд играещите проблясъци на светофара. Киното не се виждаше, но съществото добре знаеше къде точно се намира. Нещо повече, знаеше какво се разиграва в момента в сградата. Не съвсем, ако трябва да сме точни, но и това беше достатъчно да го разгневи. Пумата не бе успяла да затвори навреме устата на пияницата, но поне беше отвлякла останалите далеч от момчето. Това щеше да е чудесно, ако междувременно хлапакът не беше избягал от другия помощник. Засега. Къде се беше скрило? Съществото не знаеше, не можеше и да разбере и тъкмо това го караше да се гневи и страхува едновременно. Той беше източникът на всичко. Дейвид Карвър, проклетото дрисливо християнче. Трябваше да го убие още докато се намираше в тялото на полицая и когато всички шансове бяха на негова страна — трябваше да го застреля още на стълбата на шибаната им каравана, да го остави за храна на лешоядите. Но не го беше сторил, при това знаеше и защо. Младият господар Карвър беше някак непроницаем и това му служеше за закрила. Това беше спасило малкото християнче преди.
Ръцете се свиха на юмруци. Вятърът се нахвърли върху тялото на Елън Карвър и късите й, червеникаво-златисти коси се развяха като знаме.
„Защо изобщо е тук човек като него? Случайност ли е това? Или е бил пратен нарочно?“
„Защо ти си тук? Ти случайност ли си? Теб пратили ли са те?“
Подобни въпроси нямаха смисъл. То знаеше своята цел, так ах лах, повече не му беше нужно. Съществото затвори очите на Елън Карвър и ги обърна навътре — само за секунда, гледката беше твърде нерадостна. Тялото започваше да се разпада. Не ставаше дума за физическо разложение, по-скоро за твърде голямо напрежение. Силата, живееща вътре — кан де лах, душата на безформеното — буквално смазваше артериите под тежестта си…, а хората, в чиито тела съществото можеше да се всели, бяха избягали от затвора.
Заради Християнчето.
Заради дрисливото християнче.
Не му се мислеше за кръвта, която се стичаше по бедрата на тялото, за тежкото преглъщане, за това, как щом почеше главата на Елън, се отскубват цели кичури коса.
Вместо това отново насочи вниманието си към киното.
Това, което виждаше, съществото възприемаше под формата на накъсани, припокриващи се образи, които понякога си противоречаха. Все едно върху парче счупено стъкло наблюдаваше отраженията на множество телевизионна екрани едновременно. Най-много се доверяваше на очите на паяците, които бяха проникнали в сградата, но също и мухи и хлебарки, на плъховете, надничащи от дупките в мазилката, на прилепите, провиснали от високия таван на залата. Последните пращаха странни образи, представляващи всъщност звуково ехо.
Точно в този момент мъжът от камиона — онзи, който по своя воля беше дошъл в града — и приятелката му водеха всички останали обратно на сцената в залата. Бащата викаше сина си, но момчето не отговаряше. Писателят застана до ръба на подиума, събра ръцете си на фуния пред устата и на свой ред изкрещя името на Одри. А Одри, къде беше тя? Не можеше да определи със сигурност. Нямаше как да гледа през нейните очи по начина, по който пправеше с тези на по-низшите създания. Едно беше сигурно — тя гонеше момчето. Може би вече го беше намерила. По-скоро не. Не и засега. Това щеше да се усети.