Съществото удари с юмрук по бедрото на Елън Карвър в жест на тревога и нетърпение и под дрехата се появи червено петно, напомнящо на изгнило място на ябълка. Отново съсредоточи вниманието си върху подиума. Не, отбеляза съществото, не всички бяха там. Заради многото очи, през които гледаше едновременно, се беше заблудило.
Мери продължаваше да бди над стария Том. Ако Елън можеше да се добере до нея, преди останалите да са открили Одри и Дейвид, може би щеше навреме да разреши бъдещи проблеми. Точно в момента съществото не се нуждаеше от нищо, тялото, в което се беше вселило, вършеше работа и щеше да издържи известно време, но отсега трябваше да се замисли за ситуации, които можеха да се окажат фатални. Щеше да е по-добре, по-сигурно, ако…
В съзнанието му се появи паяжина с много мухи, висящи по нишките. Повечето бяха зашеметени, макар и все още живи.
— Запас за извънредни случаи — прошепна споменът от миналото с гласа на Елън Карвър, на езика, който Елън Карвър разбираше. — Хамта-хумта, нека кученцето си зарови кокал.
Изчезването на Мери щеше да деморализира останалите, щеше да им отнеме всякаква самоувереност, въпреки бягството от ареста, намереното скривалище и убийството на пумата. Последното изглеждаше напълно в реда на нещата: все пак хората бяха въоръжени, а звярът си е биологично същество, състои се и от саркс, и от сома, и от пневма, не е някакъв таласъм, появил се от метафизичните размишления на скучаещи философи. Само дето кой би предположил, че тъкмо онзи префърцунен тип със сивите коси ще се справи?
„Освен това е успял да се обади по мобифона, за който дори не си предполагал. Не си знаел нищо за това до момента, в който жълтият камион се появи в града.“
Да, скритият мобифон беше още един пропуск: мисълта за него е присъствала в най-горните пластове на Маринвиловото съзнание; но съществото не бе успяло да проникне в него. Други проблеми го бяха вълнували: как да се възползва от тялото на стария глупак, за да замести това на Ентрейджиън, преди да се е разложило напълно. Дълбоко съжаляваше за загубата на Ентрейджиън. Полицаят беше здрав като бик.
Ако искаше да отвлече Мери, не биваше да губи нито секунда. Пък може би в това време Одри щеше да спипа момчето и да му види сметката. Това щеше да бъде повече от чудесно. Никакви грижи занапред. Никой нямаше да си пъха носа където не му е работа. Щеше да замести Елън с Мери и да си подбира от останалите, както му е изгодно.
Ами по-нататък? Когато сегашната (твърде ограничена) наличност от човешки тела се изчерпеше? Дали щеше да отвлече още пътници от магистралата? Може би. А ако разни любопитковци поискат да разберат за случилото се в Деспърейшън? Какво щеше да прави тогава? Нека първо стигне реката, пък тогава да търси брод; паметта му беше къса, мисълта за далечното бъдеще ни най-малко не го интересуваше. Засега щеше да е достатъчно, ако отведе Мери до „Китайската мина“.
Так слезе по стъпалата пред сградата на общината, погледна към колата, но в крайна сметка пресече улицата пеш. Този път щеше да се лиши от автомобила. Щом се озова на отсрещния тротоар, се затича с големи крачки към киното. Краката му бяха твърде големи за тесните гуменки, та ги бяха разпрали като с нож, и сега хвърляха цели шепи пясък подире си.
2.
Одри ги слушаше как крещят от подиума в залата Дейвид Карвър… Как викат и нея. Скоро щяха да се разпръснат да ги търсят. Бяха въоръжени, а това ги правеше опасни. Мисълта, че могат да я убият, не я тревожеше — поне не я тревожеше много — но това, че можеха да я докопат, преди да е убила момчето, я плашеше. За пумата гласът на съществото, излязло от недрата на земята, беше като рибарска кукичка. В съзнанието на Одри Уайлър звукът беше придобил формата на змия, покрита със смъртоносна киселина, която пълзи нагоре-надолу из душата й и разтапя всичко, свързано с личността на жената, която беше обладал. Усещането за топене беше повече от приятно, все едно й бяха поднесли някоя захарна фантазия, галеща езика и небцето. В началото не беше така, тогава усещанията по-скоро я плашеха, все едно я беше покосила треска, но щом се сдоби с повече кай тих (беше се вживяла в ролята на малко дете, търсещо съкровища), отрицателните емоции бяха отстъпили пред положителните. Сега единственото, което я вълнуваше, бе да открие момчето. Так, безформеният, не смееше да го доближава, затова със задачата трябваше да се нагърби тя.