Жената, която при първата си задочна среща с Том Билингзли беше висока само метър и шейсет и седем, спря в горния край на стълбите и се огледа. В други случаи нямаше да вижда нищо в близост имаше един-единствен прозорец, а през мръсните му стъкла едва се процеждаше светлината от мигащия светофар и мъждивата улична лампа пред „Жълтиците на Бъд“, но откакто беше намерила кантахите — или откакто й ги бяха подхвърлили, — зрението й се беше подобрило значително. Беше се превърнала в същинска котка, затова нищо из покрития с боклуци коридор не можеше да й убегне.
Хората, които бяха населявали тази част от сградата, са били далеч по-нехайни и разхвърляни от Билингзли и неговата пиянска компания. Вместо да събират празните шишета на едно място, бяха ги трошили умишлено по ъглите, вместо с приказни риби и огнедишащи коне бяха изпъстрили стените с нелицеприятни графити, надраскани с обикновен маркер. На едно от изображенията, напомнящо по техниката на рисуване живописта от епохата на палеолита, личеше рогато и изгърбено детенце, овесило се на огромна женска гърда. Под картинката беше изписано следното духовито двустишие: „Малко бебе Смити, видях да смучеш мамината цица.“ От двете страни на коридора стояха неприбрани всевъзможни хартии: салфетки от сандвичи, обвивки от бонбони, торбички от пържени картофки, празни пакети от цигари или опаковки от презервативи. От дръжката на вратата с табелка „УПРАВИТЕЛ“ висеше отдавна засъхнала дъвка, напомняща на умрял охлюв.
Вратата за кабинета на управителя се падаше вдясно. Срещу нея беше стаята на разсилния. По-нататък вляво имаше още една врата, този път без надпис, след което идваше малка арка. На арката с поизтрити черни букви беше изписана някаква дума. От разстоянието, на което се намираше, дори котешкият й поглед не можеше да разчете какво пише. Трябваше да пристъпи две-три крачки напред, за да разбере, че изходът води към балкона. Проходът под арката беше закован с дъски, но някои липсваха. От свода висеше спаднала надуваема секскукла с руси коси, червено кръгче вместо уста и плешив полов орган. Около шията й бе пристегнато почерняло от времето въже. Закачена над провисналите гърди, висеше табелка с думи, изписани на ръка. Ако се съдеше по правописа, трябваше да е дело на някой „ученолюбив“ първолак. Отгоре табелката беше украсена с рисунка на човешки череп с червени очи а под него се мъдреха кръстосани кости. Надписът гласеше: „НИ ИЗЛИЗАЙ ОТУК МОЖИ ДА ПАДНИ. СЕРЬОЗНО“. От отсрещната страна имаше ниша, служила навярно за бюфет. Коридорът завършваше с друга стълба, водеща в мрачната неизвестност. Най-вероятно към кабината на оператора, предположи Одри.
Тя се спря пред вратата на управителя, хвана бравата и прилепи чело до дървото. Вън от сградата вятърът виеше като умиращо същество.
— Дейвид? — попита тихо Одри. Заслуша се, сетне повтори: — Дейвид, чуваш ли ме? Аз съм, Одри Уайлър. Искам да ти помогна.
Не получи отговор. Най-сетне се реши да отвори вратата и да влезе в празната стая. На едната стена беше окачен избелял плакат от филма „Бони и Клайд“, на пода лежеше изпокъсан дюшек. С все същия маркер някой беше написал под плаката: „НОЩЕМ ИГРАЯ, ДЕНЕМ СИ ТРАЯ.“ Одри провери и вратата на разсилния. Помещението беше тясно колкото килер и напълно празно. Вратата без табелка водеше към малка стаичка, служила навярно за склад. Носът й (както зрението, така и обонянието й се беше изострило) надуши отдавнашна миризма на царевица за пуканки. На пода лежаха умрели мухи, както и купчинки миши изпражнения, друго нямаше.
Тя се приближи до арката, отмести с ръка обесената кукла и впери поглед в тъмното. От мястото й не се виждаше подиумът, тя съзираше само горния край на екрана. Хърбавото момиче продължаваше да вика Дейвид, но останалите не се чуваха. Това може би не означаваше нищо, но не й харесваше да бъде в неведение.
Каза си, че предупреждението, закачено на гърдите на куклата, е сериозно. Седалките бяха махнати и се виждаше как е хлътнал подът: гледката й напомни за едно стихотворение от ученическите й години за някакъв рисуван кораб, плаващ по рисувани вълни. Ако хлапето не се беше скрило на балкона, значи трябваше да го търси другаде. Това другаде трябваше да е близо, нямаше как да е избягало далеч. Колкото до балкона — беше сигурна, че там няма никого. Седалките липсваха, следователно момчето не можеше да се скрие зад тях.
Отпусна ръка и куклата се полюшна. Празните очи се взираха в нея, а дупката, имитираща уста — уста с едно-единствено предназначение — сякаш й се хилеше. „Я се виж какви ги вършиш — подиграваше се палавата кукла. — Щеше да станеш най-високо платената жена геолог в щата, на трийсет и пет години щеше да притежаваш собствена консултантска фирма, може би докато навършеше петдесет, щяха да ти връчат Нобелова награда… Не бяха ли това твоите мечти? Специалистката по девонската епоха, чиято статия за тектонските пластове бе публикувана в «Джиолъджи Ривю», сега преследва малки деца по коридорите на порутени кинотеатри. При това не става дума за обикновени деца. Момчето е по-особено от обикновените хора. Доскоро ти се беше залъгвала, че ти си по-особена. Дори да го намериш, какво ще сториш? То е по-силно, отколкото изглежда.“