Одри грабна въжето с две ръце и го задърпа. То се скъса, заедно с него се отскубнаха и няколко кичура от русата коса на куклата. Сексиграчката се строполи в краката на Одри и тя гневно я изрита на балкона.
„Не е по-силно от Так — мислеше си Одри. — Не ме е грижа кое е хлапето, от Так не може да е по-силно. Не е по-силно и от кантахите. Това е нашият град. Хич не ме интересува какво е било в миналото, какви са били моите планове и мечти; живеем в настоящето, а то е извор на сладост и забрава. Сладостта да убиваш, да грабиш, да притежаваш. Сладостта да властваш, пък ако ще и над пустинята. Момчето е някакво си дете. Останалите са само храна. Тук е Так и той говори с гласа на отминалите времена; с гласа на безформеното.“
Погледна към стълбите в дъното на коридора. Кимна сама на себе си и пъхна ръка в десния джоб на сакото, колкото да се увери, че любимите играчки са на място, и да ги потърка по бедрото си. Момчето се беше скрило в прожекционната кабина. На вратата, водеща към подземието, висеше огромен катинар, така че къде другаде би могло да се приюти?
— Хим ен шоу — прошепна Одри и продължи напред. Очите й бяха отворени на четири, пръстите на дясната й ръка безспирно играеха с вещите в джоба на дрехата. Тайнствените предмети потракваха като камъчета.
3.
Децата устройвали купони на горния етаж на „Американският запад“ до деня, когато аварийната стълба се срути, си бяха падали по свинщините, но общо взето се бяха ограничавали да използват коридора и кабинета на управителя; останалите помещения бяха слабо засегнати от присъствието им, а малките покои на операторите — кабината, тясното служебно помещение и още по-тясната тоалетна — бяха кажи-речи непокътнати от онзи ден на 1979-а, когато петима мъже, захапали цигари, служители на „Невада Сънлайт Ентъртейнмънт“, бяха влезли, за да демонтират прожекционните апарати и ги откарат в Рино, където и до ден-днешен като статуи на развенчани идоли събираха прах в някой склад.
Дейвид беше коленичил. Стоеше със сведена глава, със затворени очи, с ръце, притиснати една към друга пред брадичката. Беше избрал най-чистото място от прашния линолеум, на две-три педи от другото по-светло петно — четвъртитата фигура, отбелязваща мястото на стария прожекционен апарат. Представяше си дрънчащия „динозавър“, който в летните нощи ще да е нажежавал помещението. Вляво от него бяха квадратните отвори, през които сноповете светлина като лазерни мечове пореха въздуха над зрителите. Във въображението му се редяха силуетите на Грегъри Пек и Кърк Дъглас, на София Лорен и Джейн Мансфийлд, а заедно с тях на младия Пол Нюман и застаряващата, но все така жизнена Бети Дейвис, тормозеща своята парализирана сестра.
Тук-там по пода бяха останали захвърлени киноленти, напомнящи на мъртви змии. По стените бяха закачени стари плакати и афиши, на един от тях Мерилин Монро стоеше над отдушника на метрото и се опитваше да придържа полата си, развяваща се от течението. Под снимката беше изрисувана стрелка, насочена към гащичките й, а до стрелката се мъдреше мъдро обяснение: „Лост А внимателно се пъхва в гнездо Б, като се проверява дали е застанал неподвижен без опасност да се измъкне.“ Из застоялия въздух се носеше тръпчива миризма, но не беше нито на плесен, нито на изгнила дървесина, по-скоро на нещо разложено, което отдавна е изсъхнало.
Дейвид обаче нито долавяше дъха на развалено, нито чуваше тихите подвиквания на Одри, която го търсеше из коридора на долния етаж. Когато останалите бяха хукнали към Билингзли, той се беше скрил тук — дори Одри ги беше последвала до вратата на залата, навярно, за да се убеди, че всички са тръгнали към тоалетната — понеже нуждата да се помоли на Господ се беше оказала по-належаща от всичко останало. Беше си казал, че този път му трябва само да се усамоти в някое тъмно помещение и да отвори вратата на съзнанието си — Господ сам щеше да го заговори, защото за разлика от друг път сега Той имаше какво да каже. А кабината беше подходящо място. След като затвори вратата между себе си и останалите, можеше спокойно да отвори онази, която водеше към Бог.