Не се страхуваше от любопитните погледи на паяците, плъховете и змиите: ако Господ държеше двамата да водят поверителен разговор, щеше да се погрижи никой да не ги подслушва. Жената, която Стив и Синтия бяха спасили, беше единственият проблем — по една или друга причина тя го притесняваше, а Дейвид имаше чувството, че и тя реагира по подобен начин спрямо него. Искаше да се скрие от нея, затова беше слязъл навреме от подиума и беше хукнал по централната пътека в залата. Докато Одри се увери, че останалите са в задния край на сградата и се обърне да го потърси с поглед, той вече се криеше във фоайето под балкона. Беше се качил на втория етаж, а там го поведе вътрешният му компас — или може би онова, което преподобният Мартин наричаше „тихия, нежен глас“.
Беше прекосил стаичката почти без да забелязва филмовите ленти на пода, още по-малко — плакатите по стените. Не обръщаше внимание и на миризмата, навярно резултат от въздействието на слънчевите лъчи върху целулоида. Избра си тъкмо това петно от линолеума, защото погледа му бяха привлекли големите дупки по ъглите на четириъгълното очертание пред него — там едно време бяха болтовете, с които бе прикрепен апаратът. Въпросните дупки му напомниха
(„Дупките ми служат за очи“)
за нещо, което затрептя за миг в съзнанието му, преди да изчезне обратно в небитието. Дали беше лъжлив спомен или истински, или само плод на интуицията му? Всичко едновременно? Нито едното, нито другото? Не знаеше, пък и в интерес на истината не го интересуваше. Беше си поставил най-напред задача да се свърже с Господ, ако успееше. Никога не беше изпитвал толкова силна необходимост да разговаря с него.
„Точно така — говореше отец Мартин със своя спокоен глас. — Сега му е времето да пожънеш плодовете на упорството си. Трябва да поддържаш връзка с Господ тогава, когато килерът ти е пълен, за да не те загърби Той, когато ce изпразни. Колко пъти съм ти го повтарял през последните месеци?“
Много. Дейвид се надяваше Мартин, който пиеше повече от допустимото, следователно не можеше да му се има пълно доверие, да е говорил истината, не само да е нареждал празни приказки — както баща му се изразяваше: „заради нуждата да общуват“. От душа и сърце се надяваше това да се окаже истина.
Защото в Деспърейшън имаше и други богове.
Беше повече от сигурен.
Започна молитвата си като всеки друг път, не на глас, а наум, изпращайки импулсите на мисълта си в пространството над себе си:
„Виж в мен, Господи, бъди с мен. Говори чрез мен, ако това е волята Ти.“
Като всеки път, когато изпитваше истинска нужда от Божията помощи Дейвид бе раздвоен: по-повърхностната част от съзнанието му беше спокойна и уверена, докато по-дълбоката постоянно се бореше със съмнения и се ужасяваше при мисълта, че отговор може и да няма. Причината за това беше повече от елементарна. Дори и сега, след толкова време, прекарано в четене, молитви и напътствия, дори след случилото се с приятеля му, Дейвид продължаваше да се съмнява в съществуването на Господ. Беше ли Господ използвал него, Дейвид Карвър, за да спаси живота на Брайън Рос? Защо Бог би извършил подобна необмислена и налудничава постъпка? Не беше ли по-близо до истината определението на доктор Васлевски: че става дума за медицинско чудо и не беше ли това, което Дейвид смяташе за сбъдната молитва, само съвпадение? Хората бяха способни да създават сенки, приличащи на животни, но те си оставаха сенки, трикове със светлината. Не беше ли твърде вероятно и Господ да се окаже нещо подобно? Да се окаже една от многото легендарни сенки, съпътстващи живота ни?
Дейвид стисна по-силно клепачи, концентрира се над своята мантра и се опита да прочисти съзнанието си от зловредни мисли.
„Виж в мен. Бъди с мен. Говори чрез мен, ако такава е волята Ти.“
Мрак се спусна над него. Усещане, каквото никога не беше познавал през живота си. Залитна, опря се на дъсчената преграда, забели очи, ръцете му безжизнено се отпуснаха в скута. От гърлото му се изтръгнаха хрипливи звуци. После произнесе няколко думи като насън, толкова неясни, че само майка му би могла да ги разбере.
„По дяволите — промърмори. — Мумията ни преследва.“ След което се умълча, облегнат на стената. Тънка, сребриста лига се проточи подобно на нишка от паяжина от ъгълчето на устните му. От другата страна на вратата, която умишлено беше затворил, за да се усамоти с Господ (някога беше имало резе, но то беше изчезнало), ясно се дочуваха човешки стъпки. Спряха пред вратата и настъпи тишина, после някой натисна дръжката на бравата. Вратата се отвори и в рамката й се показа Одри Уайлър. Очите й се разшириха, щом погледът й попадна на изпадналото в безсъзнание момче.