Влезе в задушната стаичка и се огледа за нещо, с което да залости вратата. Дъска или може би стол. Подобно устройство нямаше да издържи дълго на напора им, случеше ли се да дойдат всички, но дори и няколко спечелени секунди можеха да решат успеха или провала на нейното начинание. За жалост не намери нищо подходящо.
— Да му се не знае — изруга под носа си. Погледна отново момчето и без особена изненада установи, че се страхува от него. Плашеше се дори при мисълта, че трябва да го доближи.
„Так ах уан!“ — обади се гласът в съзнанието й.
— Так ах уан! — повтори Одри на глас в знак на съгласие, по-скоро на безпомощно смирение.
Слезе по двете стъпала, водещи към самата кабина, като се мръщеше при всяко проскърцване на подметките си. Дейвид беше коленичил на земята и бе облегнал глава на стената с отворите за прожекция. Одри през цялото време очакваше да я стрелне с поглед. Дясната й ръка отново бръкна в джоба, за да стисне за сетен път кантахите, от които черпеше сила.
Надвеси се над Дейвид и протегна ледените си пръсти към него. Колко беше грозен! А миризмата, която излъчваше, още повече я дразнеше. Разбира се, че досега все е стояла далеч от него: в нейните очи той въплъщаваше горгоната Медуза с тази разлика, че вонеше на развалено месо и вкиснато мляко.
— Християнче — изсумтя тя. — Грозно християнче.
Гласът й се беше променил до неузнаваемост и не беше ясно дали принадлежи на мъж или на жена. По кожата на бузите и челото й се раздвижиха черни сенки, подобни на трептящи, източени крилца на малки насекоми. — Ето какво трябваше да сторя още в мига, в който за пръв път видях жабешкото ти лице.
Двете ръце на Одри — здрави и загорели от слънцето, тук-там дори белязани с драскотини от професията й — се плъзнаха по шията на Дейвид Карвър. Когато пръстите й стегнаха в хватката си гръкляна му и дъхът му спря, момчето примигна, но само веднъж.
Само веднъж.
4.
— Защо спря? — попита Стив.
Беше застанал в центъра на невероятната дневна върху подиума в киното, до елегантното барче. В момента от всичко най-горещо желаеше чиста риза. През деня се беше пържил на слънцето (климатикът на камиона, меко казано, не функционираше), но сега се плашеше да не замръзне от студ. Водата, с която Синтия промиваше раните по раменете му, се спускаше на ледени вълни по гърба му. Поне я беше разубедил да използва уискито на Билингзли, както беше гледала да правят танцьорките в уестърните.
— Стори ми се, че видях нещо — прошепна тихо Синтия?
— Белият заек с ръкавиците ли?
— Много смешно — ядоса му се тя и в следващия момент извика: — Дейвид? Деййй-вид!
Бяха само двамата на подиума. Стив искаше да помогне на Маринвил и Карвър, които търсеха момчето, но Синтия бе настояла най-напред да измие това, което наричаше „дупките в козината“ му. Двамата мъже се бяха изгубили във фоайето. Джони сякаш се беше подмладил след срещата с пумата и по начина, по който държеше пушката си, подсещаше Стив за един друг жанр стари филми — онези, в които побелелите, но все така способни на подвизи бледолики ловци преминават през хиляди препятствия в джунглата и в крайна сметка се сдобиват с изумруд с големината на яйце, окачен на челото на статуя на древно божество.
— Какво? Какво си видяла?
— Не знам със сигурност. Беше нещо странно. Там, на балкона. За секунда си казах, знам, че звучи смешно, че виждам летящо човешко тяло.
Изведнъж изражението на Стив се промени. Не му просветна, по-скоро му притъмняваше пред очите. Беше забравил за раните си, затова пък студена пот избиваше отново по гърба му. Толкова студена, че замалко не се разтрепери. За втори път през този ден си спомни за юношеските си години в Лъбък, когато целият свят застиваше неподвижен в очакване развигорът да се нахвърли над равнините, причинявайки понякога смъртоносни градушки.
— Не ми се струва никак смешно. Да се качим да видим.
— Може само да ми се е сторило.
— Не мисля.
— Стив? Нещо не е наред ли?
— Не, чувствам се по начина, по който се чувствах при влизането ни в града.
Синтия го изгледа с нескрита тревога:
— Добре, но нямаме оръжие…
— Майната му на оръжието — рече Стив и я сграбчи за ръката. Очите му се бяха изцъклили от напрежение, устните му бяха побелели. — Веднага. Божичко, става нещо лошо! Не го ли усещаш?
— М-може и да усещам нещо. Дали да не извикам Мери? Тя е отзад при Билингзли.
— Няма време. Идваш с мен или оставаш, както решиш. Отново нахлузи комбинезона си, скочи от сцената, но в следващия миг залитна и трябваше да се хване за една от седалките, та да не падне. Щом се изправи на крака, хукна нагоре по централната пътека. Синтия го следваше по петите също като миналия път — без дори да се е задъхала. Мацката беше страхотна спринтьорка — не можеше да й го отрече.