В същия момент писателят и Ралф Карвър излязоха от помещението, където някога се е помещавала касата на киното.
— Оглеждахме улицата — обясни Джони. — Бурята определено… Стив? Какво има?
Без да отговаря, Стив се огледа, забеляза стълбите и се втурна към тях. Продължаваше да се учудва на бързината, с която инстинктът го беше предупредил за опасността. И добре, че имаше за какво да мисли, иначе щеше да умре от страх.
— Дейвид! — изкрещя. — Дейвид, ако ме чуваш, отговори ми!
Никой не отвърна. Сумрачен коридор, обсипан с всякакви боклуци, от едната страна — изход, навярно за балкона, от другата — ниша за продажба на закуски. В далечния край на коридора тесни стълби отвеждаха още по-нагоре. Наоколо не се виждаше никой. И все пак Стив усещаше следи от нечие присъствие, беше повече от сигурен, че някой е минал скоро оттук.
— Дейвид! — извика повторно.
— Стив? Господин Еймс? — обаждаше се отзад Карвър. Звучеше не по-малко изплашен от Стив. — Какво е станало? Да не би нещо да се е случило със сина ми?
— Нямам представа.
Синтия се шмугна под ръката на Стив и се затича към входа за балкона. Той я последва. От свода над вратата висеше парче скъсано въже. Като че ли се люлееше.
— Погледни! — посочи Синтия в краката си. В първия миг Стив си помисли, че вижда човешки труп, но по косите се досети какво е това. Кукла. При това с въже около врата.
— Да не би това да си видяла? — попита.
— Да. Някой го е откъснал от въжето и може би го е изритал. — Лицето на Синтия излъчваше безпокойство и недоумение. Снишавайки глас, така че самият Стив едва я чу, тя добави: — Бог ми е свидетел, тая работа не ми харесва.
Той отстъпи крачка назад, погледна първо вляво (шефът и бащата на Дейвид тревожно го наблюдаваха, притиснали пушките към гърдите си), сетне вдясно. „Там — подсказа сърцето му…, а може би по-скоро носът, доловил слабо ухание на «Опиум». — Там горе. Трябва да е в кабината на оператора.“
Стив хукна презглава към стълбите, Синтия отново го последва. Той вече беше изкатерил стъпалата и понечваше да завърти дръжката на бравата, когато момичето го накара да спре.
— Момчето носеше пистолет. Ако тя е вътре с него, може да му го е взела. Внимавай, Стив.
— Дейвид! — извика шофьорът по посока на кабината. Дейвид, всичко наред ли е?
На Стив му идваше да каже, че вече няма време да внимава, че това време си е отишло още в мига, в който изгубили Дейвид… после се усети, че и да говори няма време.
Завъртя бравата и блъсна с все сила вратата, очаквайки отвътре да са залостили или с резе, или с някаква мебел. Нито едното, нито другото. Вратата зейна и той политна с нея.
В другия край на помещението, облегнати на стената седяха Дейвид и Одри. Очите на момчето бяха полупритворени, но ирисите му се бяха изгубили и само бялото се виждаше. Лицето му беше пепеляво-сиво. Под очите му се бяха появили петна като от йод, други се забелязваха по страните. Ръцете му удряха като в нервен спазъм бедрата. Издаваше тихи, сподавени звуци. Дясната ръка на Одри продължаваше да е вкопчена в гръкляна му. Доскоро красивото й личице се беше разкривило в изражение на ярост и омраза, каквито Стив не беше срещал никога през живота си. В лявата си ръка държеше тежкокалибрения револвер, с който Дейвид беше застрелял койота. Стреля на три пъти по посока на Стив, след което куршумите свършиха.
Можеше да се каже почти със сигурност, че ако не бяха двете стъпала към кабината, „козината“ на Стив щеше да се сдобие с поредната дупка, този път с фатални последици. Като човек, който не е преценил, че остават още стъпала до площадката, той се олюля в пространството и трите куршума прелетяха над главата му. Един от тях се удари в рамката на вратата, вдясно от надничащата Синтия, и поръси със стърготини екзотичната й прическа.
Одри изпищя от болка и разочарование. Запрати безполезното оръжие към връхлитащия Стив, който сниши глава и протегна ръка да се предпази. В следващия миг жената се обърна към припадналото дете и захвана отново да го души, тръскайки го като кукла. Ръцете на Дейвид изведнъж престанаха да се движат и се отпуснаха.
5.
— Страх… — изграчи Билингзли, Доколкото Мери си спомняше, това беше последната дума, която старецът успя да произнесе. Потърси погледа й, сякаш да сподели паниката и объркването си. Понечи да каже нещо, но от гърлото му излезе само хриплив звук.