— Не бой се, Том, нали съм тук?
— Ах… ах….
Очите му заиграха насам-натам, сетне се обърнаха отново към нея и сякаш замръзнаха. Билингзли пое дълбоко въздух, изпусна го, вдиша втори път, по-спокойно… и издъхна.
— Том?
Само вятърът й отговори, засипвайки прозореца с пясък.
— Том!
Мери го раздруса. Главата му клюмна встрани, но очите му все така я наблюдаваха. Тя усети кръвта да се смръзва в жилите й — все едно имаше пред себе си един от онези старинни портрети, които те преследват навсякъде с погледа си, независимо къде заставаш в помещението. В далечината — някъде из сградата, но вероятно в противоположния й край — се чуваше как шофьорът на Маринвил вика Дейвид. Неговата приятелка му пригласяше. Мери си каза, че ще е по-логично, ако и тя се присъедини към групата, може би Дейвид и Одри наистина се бяха изгубили, но сърце не й даваше да изостави Том, преди да се е уверила, че е мъртъв. Беше почти сигурна, че старецът си е отишъл, но едно е да гледаш криминален филм по телевизията, друго е да имаш труп в…
— Помощ.
Тя подскочи от уплаха и закри уста с ръка, за да не извика: гласът чийто и да беше той, едва се чуваше поради воя на вятъра и въпреки това я беше изплашил.
— Помощ! Има ли някой там? Моля, помогнете… Ранена съм.
Беше жена. Елън Карвър може би? Боже Господи, беше ли възможно? Макар да беше прекарала заедно с майката на Дейвид само половин-един час, Мери беше убедена, че е тя. Скочи на крака, докато хвърляше поглед за последно към изкривеното лице и изцъклените очи на Том Билингзли. Краката й бяха изтръпнали от дългото седене на пода и едва не залитна.
— Моля ви — простена жално гласът отвън. Идваше от тесния проход откъм гърба на киното.
— Елън? — попита на свой ред Мери, но в следващия миг съжали, че се е издала. В подобна ситуация не можеше да има никому доверие, дори на една ранена, изтерзана жена. — Елън, ти ли си?
— Мери! — отговориха й отвън. — Да, аз съм, Елън. А ти Мери ли си?
Жената отвори уста да й отвърне, но си замълча. Гласът наистина бе на Елън Карвър, не щеше и съмнение, и все пак…
— Дейвид добре ли е? — последва нов въпрос. — Моля те, кажи, че е добре.
— Доколкото знам, добре е. — Мери се приближи до прозореца, внимавайки да не стъпи в локвата от кръвта на звяра. Сетне погледна навън. Наистина беше Елън Карвър, при това не изглеждаше никак добре. Беше се прегърбила — навярно я болеше лявата ръка, защото я притискаше до гърдите си с дясната. Лицето й беше бяло като тебешир. От едната й ноздра капеше кръв. Взираше се в Мери с такава неописуема болка и отчаяние, че не приличаше на човешко същество.
— Как успя да избягаш от Ентрейджиън? — зачуди се Мери.
— Не съм бягала. Той просто… умря. Продължи да кърви и умря. Беше ме качил на колата си и ме водеше в мината, поне така предполагам. По пътя умря. Колата излетя от пътя и се преобърна. При удара една от задните врати се отвори. Късмет, иначе и досега щях да си стоя заключена като арестант. След това… след това се върнах пеша до града.
— Какво се е случило с ръката ти?
— Счупих я — обясни Елън и още повече, се преви от болка. В позата й имаше нещо крайно отблъскващо. Беше заприличала на трол от приказките, навел се над торбата с откраднато злато. — Ще ми помогнеш ли да вляза? Искам да видя мъжа си, искам да видя и Дейвид.
При самата мисъл жената да влезе в сградата, вътрешният глас на Мери извика от тревога. Усилено й натякваше, че нещо не се връзва, че в цялата тази работа се крие измама. И все пак, щом Елън подаде здравата си ръка, щом Мери видя с очите си кръвта и мръсотията по нея, щом усети как човешкото същество насреща й трепери от уплаха и изтощение, забрави за всякаква предпазливост и се хвърли да помага. Жената беше изгубила малката си дъщеря заради безумието на някакъв си полицай, после беше претърпяла катастрофа, докато онзи я е водел до мястото на собствената й екзекуция, беше се влачила със строшена ръка из бурята, беше я посрещнал град, пълен с трупове, а първият жив човек, когото среща, изведнъж се оказва параноик и не ще да я приюти…
„Нали?“ — говореше си мислено Мери. И за да бъде абсурдът пълен, добави: — „Ако не й помогна, ще бъде невъзпитано.“
— Не можеш да влезеш оттук. Целият под е покрит с натрошени стъкла. Нещо… някакъв звяр нахълта преди малко. Иди малко по-натам, ще стигнеш до прозореца на дамската тоалетна. Оттам е по-лесно, дори ще има щайги, на които да стъпиш. Ще ти помогна, става ли?
— Да, благодаря ти. Слава Богу, че те намерих.
Елън я дари с усмивка, достойна за най-ефектните филми на ужасите — израз едновременно на благодарност, на странно покорство и най-вероятно на дълбоко вкоренен страх, след което със сведена глава се затътри в указаната посока. Дванайсет часа по-рано беше въплъщение на идеалната майка-домакиня от предградията, тръгнала за почивка на езерото Тахо. Тогава навярно единствената й грижа е била в какъв ред да покаже на останалите курортисти новите си летни дрешки от „Талбот“, а на мъжа си — бельото марка „Викторияс сикрет“. През деня щеше да се пече на слънце с децата, през нощта щеше да се отдава на интимния си партньор, щеше да пише картички до приятели: „прекарвам си страхотно“, „въздухът е толкова чист“, „иска ми се да сте тук“ и т. н. Само след половин денонощие се беше превърнала в жалко подобие на бежанец от войната, в жена, състарена от мъки и страдания, търсеща изход от кървавата баня, в която я бяха натикали.