А Мери Джаксън, сладката принцеса, която гласува за демократите, дарява кръв веднъж на два месеца и пише стихове в свободното си време, се беше замислила дали да я пусне в сградата, или за по-сигурно да я остави да вие като куче на улицата, докато потърси съвет от мъжете. Какъв беше изводът? Че и тя беше участвала в същата война като Елън. Случи ли се нещо подобно на теб, и ти ще реагираш като другите, и ти ще се научиш да мислиш като тях. С тази разлика, че Мери нямаше да им се даде току-тъй.
Мина по коридора и се ослуша за викове, идващи от киносалона. Нищо не се чуваше. Изведнъж, точно в мига, в който отваряше вратата на тоалетната, иззад гърба й се разнесоха три изстрела. Бяха приглушени от голямото разстояние, но не щеше и съмнение, че става дума за изстрели. Тя замръзна на място, без да знае накъде да изтича. Може би щеше да се колебае още, ако не беше плачът на жената, застанала пред открехнатия прозорец.
— Елън? Какво има? Какво се е случило?
— Случи се, че съм голяма глупачка! Глупачка! Докато намествах щайгите, си ударих болната ръка!
След което силуетът отвън — на фона на боядисаното стъкло наистина ставаше дума за силует — заплака на глас.
— Дръж се, след секунда ще си вътре — успокои я Мери и се завтече към прозореца. Отмести бирените шишета и вече вдигаше прозореца, опитвайки се да измисли как Елън най-безболезнено да се качи, когато се сети за предупреждението на Билингзли: как ченгето било пораснало на ръст. „Мили Боже — беше възкликнал бащата на Дейвид, когато проумя най-сетне последните думи на стареца. — Станало е същото като с Ентрейджиън! Като с ченгето!“
„Може да си е счупила ръката — опитваше се да размишлява трезво Мери. — Може наистина да я е счупила. От друга страна…“
От друга страна Елън може би държеше да стои прегърбена, за да скрие истинския си ръст. Логично, нали?
Гущерчето, което обикновено дремеше в дъното на съзнанието й, сега изведнъж изскочи от малката си дупчица и нададе предупредителен писък. Мери си наложи да не бърза, да си остави секунда-две да обмисли нещата…, но преди да е успяла, желязна хватка я сграбчи за ръката. В следващия момент Елън разтвори широко прозореца със свободната си ръка и Мери усети как краката й се подкосяват при вида на ухилената физиономия насреща й. Лицето принадлежеше наистина на Елън, но значката, забодена на гърдите,
(„Виждам, че сте донор“)
беше на Ентрейджиън.
Това бе Коли Ентрейджиън, който по някакъв начин се беше вселил в тялото на Елън Карвър.
— Не! — изкрещя Мери и се дръпна назад, без да усеща болката от впилите се в плътта й нокти. — Не, пусни ме!
— Не и докато не ми изпееш „Заминавам със самолета“, мръснице — отвърна й съществото, приличащо на Елън Карвър. Изтегли я към рамката на прозореца, но от усилията кръв шурна през двете му ноздри.
Мери изпитваше смътното чувство, че лети из пространството, че главата й заплашително се доближава до дървената ограда насреща.
— Таксиджията надува клаксона… — пееше чудовището.
Мери успя да се предпази с една ръка, но не навреме.
Блъсна чело в дъските и докато камбаните звъняха в черепа й, тялото й се свлече на колене на земята. Нещо топло се стичаше по лицето и врата й. „Добре дошла и ти в клуба на кървящите носове“ — поздрави се мислено Мери и направи опит да се изправи.
— Толкоз съм самотна, че ми иде да запл-а-ача…
Успя да направи две широки, забързани крачки, но ченгето (защото за нея това си беше ченгето, само че с перука и грим) я хвана за рамото и я издърпа встрани.
— Пус… — понечи да извика тя, но нещото, приличащо на Елън, я стисна за брадичката и с един удар я зашемети. Подхвана я под мишниците и я задържа, преди да е паднала.
— Ама как обичам тая песен — заключи съществото и метна жертвата си през рамо, все едно беше житен сноп. — Иде ми да се разтопя от умиление. Так!